Еволюцията на лекарствата + 15 лекарствени групи

Лекарствата са неразделна част от човешката история, простираща се във времето далеч преди писмената документация. Лекарствознанието може да бъде проследено до дълбока древност. В ранните общества шаманите са познавали богата гама от билкови смеси и мистични заклинания за лечението на различни заболявания, които били смятани за обладаване от зли сили.

В територията на Месопотамия са открити глинени плочки, датиращи от 2500 г. пр. н. е., съдържащи формули и инструкции за лечебните растения. A в Папирусът на Еберс, древен египетски медицински текст от около 1550 г. пр. н. е., са описани множество рецепти и лечения за различни заболявания.

В люлката на цивилизацията, Месопотамия, се полагат основите на медицината. Храмовете за религиозен култ са служели и като центрове за изцеление, където свещениците са били също лечители и са лекували с магически слова заедно с билкови лекарства.

Посветени в окултните учения на великия Имхотеп и „Книгата на мъртвите“, жреците в Древен Египет пък играели ролята на канал на целебните енергии на божествата и предавали познанието за задгробния живот.

В Древна Гърция на почит е издигнат бога-лечител Асклепий, чийто атрибут става символ на фармацията. От тези земи произхожда и една от най-значимите фигури в медицината – Хипократ. Той обхваща рационалния подход към лечението на болестите и подчертава важността на етиката в медицинската практика.

Хипократовата клетва, която той формулира, започваща с „кълна се в Аполон – лечителят, и в Асклепий, в Хигия и Панацея…“ запазва актуалност и днес като пример за етичен стандарт за медицинските работници, въпреки отпадналите с развитието на медицината твърдения като „няма да разбивам камъни в пикочния мехур“ или „няма да помагам на никоя жена да пометне„. В сила обаче са думите: „Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство„.

През елинистическия период гръцкият лекар Галенос, известен още като Клавдий Гален, който през голяма част от живота си работи в Римската империя, революционизира медицинската практика със своите теории за анатомията, физиологията и фармакологията.

Галеновата фармация включва приготвянето на лекарства чрез смесването на естествени вещества, предимно растителни дроги. Тези препарати са в различни лекарствени форми, включително тинктури, екстракти, сиропи, спиртове, ароматни води и други.

Гален е роден в Пергамон (днешна Турция) и е учил медицина в Александрия, преди да стане известен лекар в Рим. Той синтезира и разширява медицинските знания на своите предшественици Хипократ и Аристотел, и неговите трудове се превръщат в основополагащи текстове за западната медицина за повече от хилядолетие.

Галеновите препарати са базирани на принципите на хуморизма – доминираща медицинската практика по това време.

Според нея човешкото тяло е микрокосмос, съставен от четири хумора – кръв, флегма, черна жлъчка и жълта жлъчка, отразяващи четирите градивни елемента на Макрокосмоса, съответно – въздух, вода,огън и земя. Галеновите препарати са насочени към възстановяване на баланса на телесните течности, тъй като се е смятало, че заболяването възниква от техния дисбаланс.

Също така Гален категоризира лекарствата въз основа на техните физически свойства и предвидените начини на приложение. Той прави разлика между сухи и течни препарати и предписва специфични лекарствени форми според състоянието и конституцията на пациента, като подчертава важността на индивидуалните схеми на лечение.

Средновековието е период на възход на алхимията, която изиграва важна роля в развитието на металургията, химията и фармацията. Алхимията е част от херметичните науки и води началото си от Древен Египет, където е била преплетена с окултните практики. Казва се, че е дадена от самия бог на мъдростта, писмеността и магията – Тот, известен още като Хермес Трисмегист (Хермес Трикратно Великият).

Въпреки езотеричния си характер, алхимията оказва дълбоко влияние върху развитието на химията, фармацията и медицината. Много алхимични техники и методи поставят основата на съвременните научни дисциплини.

Тя изиграва решаващата роля в развитието на експериментални техники и лабораторни апарати, полагайки основите на съвременната химия.  Експериментите на алхимиците водят до откриването на множество вещества и процеси, някои използвани и до ден днешен във фармацевтичната практика.

Алхимичните операции включват процеси на дестилация, сублимация, утаяване и други, което допринася за пречистването и изолирането на химически вещества.

Тази често заклеймявана наука всъщност произвежда богатство от фармацевтични препарати, включително тинктури, екстракти и дестилати, получени от лечебни растения и минерали.

В епохата на Ренесанса швейцарският лекар и алхимик Парацелз поставя алхимията в услуга на медицината и полага основите на ятрохимията – предшественичката на съвременната фармакология (от старогръцки „ἰατρός„, „медицина“). Тя насърчава използването на химически вещества, включително минерални соли и метални съединения, като терапевтични средства.

Парацелз въвежда концепцията за химическите лекарства и подчертава значението на дозировката, подготовката и приложението за постигане на терапевтични ефекти. Той се застъпва за използването на химически лекарства и въвежда концепцията за зависимостта доза-отговор, като подчертава значението на дозировката и ефикасността при медицинското лечение.

Като алхимик Парацелз смята, че човек се състои от три начала, наричани сол (тяло), живак (душа) и сяра (дух).

Ятрохимиците провеждат експерименти, за да изследват химичния състав на лекарствата, природата на телесните течности и физиологичните ефекти на различни вещества. Те разработват нови фармацевтични препарати и дозирани форми.

Така ятрохимията полага основите на съвременната фармакология, при която химическия анализ, стандартизацията и контролът на качеството при разработването на лекарства са ключови.

Още в Месопотамия, Древен Египет и Гърция е имало обособени места, където лечителите и билкарите са съхранявали и разпределяли лекарствени средства. Тези ранни аптеки често са били част от храмовете или кралските дворове, служейки като центрове на медицински знания.

В Багдад „Домът на мъдростта“ е бил като център за научни занимания, включително медицина и фармация, по време на ислямския Златен век.

Аптеки се появяват в Европа през Средновековието, предлагайки набор от медицински продукти и услуги на обществеността. В средновековна Европа аптекарите се отделят на професионални гилдии, отговорни за съставянето и отпускането на лекарства.

Първата официална аптека в Европа често се приписва на Spezieria di Santa Maria Novella във Флоренция, Италия, създадена в началото на 13 век. Основана от доминиканските монаси, аптеката първоначално обслужва нуждите на манастира, а по-късно се разширява, за да предоставя лекарства на широката общественост.

Френската кралска аптека, създадена от крал Луи XIII през 17 век, централизира производството и разпространението на лекарства под кралска власт. Създаването на кралските аптеки поставя началото на регулирането и професионализирането на фармацевтичната практика във Франция.

През 19 век производството на лекарства започва да се механизира и автоматизира. Merck, основана като аптека в Дармщат през 1668 г., е една от най-ранните компании, преминали към индустриално производство.

По подобен начин Beecham, съществуваща от 1715 г., се включва в промишленото производство на лекарства в средата на 19 век. Тя създава първата фабрика в света, посветена единствено на производството на лекарства, през 1859 г.

Основана от Уилям Алън и Уилям Дейвис през 1715 г., Allen & Hanburys също еволюира от малка аптека във фармацевтична фабрика. В Съединените щати компании като Pfizer и Eli Lilly изиграват ключова роля в развитието на фармацевтичната индустрия.

Pfizer, която е основана през 1849 г., първоначално се фокусира върху химикалите, но се разраства бързо по време на Гражданската война в САЩ, за да отговори на търсенето на болкоуспокояващи и антисептици.

Историята на Bayer започва през 1863 г. в град Вупертал, Германия, когато Фридрих Байер и Йохан Фридрих Вескотн подписват договор за създаването на малка фирма за производство на синтетични бои. Постепенно тя се развива и през 1888 г. компанията представя на пазара първия си ключов продукт – аспиринът.

В края на 19-ти и началото на 20-ти век е възходът на индустриализацията и появата на модерните фармацевтични продукти. Джон Д. Рокфелер, основателят на Standard Oil Company в края на 19-ти век, се очертава като един от най-богатите и могъщи индустриалци на своето време.

Доминацията на Standard Oil в петролната индустрия позволява на Рокфелер да натрупа огромно богатство и влияние, позиционирайки го като ключов играч в оформянето на икономическата, политическата и социалната политика в Съединените щати и извън тях.

Контролът му върху петролната индустрия има и пряко въздействие върху фармацевтичния сектор, тъй като много фармацевтични продукти започват да се произвеждат от субстанции, получени от петрол. В резултат на това Standard Oil разширява влиянието си като доставя големи количества суровини на петролна основа на фармацевтичните производители.

Мненията за Джон Рокфелер са много противоречиви – от една страна е определян като филантроп, създал някои от най-големите благотворителни фондации в света. А от друга – като непоправим капиталист, който е изградил своето богатство чрез монополизиране на нефтения пазар и фармацевтичната индустрия.

Фармакодинамиката и фармакокинетиката са основни, тясно свързани понятия във фармакологията. Най-общо фармакодинамиката е насочена върху ефектите на лекарствата върху организма, а фармакокинетиката се фокусира върху пътя им в тялото.

От момента на прилагането до момента на действие (биофаза) лекарствата преминават през:

1. Биофармацевтична фаза – включва освобождаването на активното вещество от лекарствената му форма и определя фармацевтичната му наличност.
2. Фармакокинетична фаза – движението на активното вещество в организма. Тази фаза определя бионаличността му в мястото на действие и включва резорбцията, разпределението, биотрансформацията и екскрецията на лекарството.
3. Фармакодинамична фаза – взаимодействието на активното вещество с мишените в организма. През тази фаза се осъществява ефектът на лекарството.

Фармакокинетиката се отнася да абсорбцията, разпределението, метаболизма и елиминирането на лекарствата в тялото. Тя описва времевия ход на концентрацията на лекарството в плазмата и тъканите, както и факторите, влияещи върху експозицията на лекарството и отговора.

Резорбция се отнася до процеса, при който лекарството навлиза в кръвния поток и става достъпно за разпространение в целевите тъкани. Лекарствата могат да се прилагат по различни начини:

• Орално (поглъщане)
• Парентерално (инжекционно)
• Трансдермално (през кожата)
• Чрез инхалация (през белите дробове)

Факторите, влияещи върху абсорбцията на лекарството, включват начина на приложение, лекарствената форма, стомашно-чревния мотилитет (движението на стомаха и червата) и наличието на храна или други лекарства.

Разпределението включва транспортирането на лекарства от кръвния поток до тъканите и органите в цялото тяло. Факторите, влияещи върху разпределението на лекарството, включват притока на кръв към тъканите, свързването с плазмените протеини, тъканната пропускливост и липофилността на лекарството.

Лекарствата могат да се натрупват в определени тъкани или отделения, което води до вариации в концентрациите и ефектите на лекарствата.

Биотрансформацията или метаболизмът се отнася до ензимното превръщане на лекарства в метаболити (продукти на обмяната), които често са по-полярни и по-лесни за екскретиране (отделяне). Черният дроб е основното място за метаболизиране на лекарствата, въпреки че други тъкани като бъбреците и червата също допринасят за процеса.

Метаболизмът на лекарствата включва:

• Фаза I – на катаболитни реакции (напр. окисление, редукция, хидролиза), като те могат да намалят, повишат или оставят непроменена фармакологичната активност на веществата.
• Фаза II – реакции на конюгация (напр. глюкурониране, сулфатиране). Тези реакции често целят да направят метаболитите по-полярни и по-лесно екскретирани от организма.

Екскрецията се отнася до отстраняването на лекарствата и техните метаболити от тялото, главно чрез бъбречна екскреция и чернодробен клирънс (лекарствата се метаболизират в черния дроб и след това се елиминират с жлъчката).

Елиминирането на лекарството може да стане и чрез стомашно-чревна, белодробна, слюнчена, потна екскреция и лекарствена екскреция чрез кърмата.

Факторите, влияещи върху елиминирането на лекарството, включват бъбречна функция, чернодробна  функция, лекарствени взаимодействия и характеристики на пациента (напр. възраст, генетика).

Фармакодинамиката изследва механизмите на действие, чрез които лекарствата взаимодействат с целевите молекули като рецептори, йонни канали или ензими, за да предизвикат биологичен отговор. Механизмите на действие на лекарствата се разделят основно на:

1. Структурно специфично действие – включващо рецепторно, нерецепторно (действащо върху определени таргетни клетъчни структури) или ензимно.
2. Структурно неспецифично действие – при него няма определена таргетна структура.

Фармакодинамичните свойства на лекарството определят неговата ефикасност и терапевтичен профил. Лекарствата могат да упражняват своите ефекти чрез:

• Свързване с рецептори. Много лекарства действат чрез свързване към специфични рецептори на клетките, като активират или инхибират (потискат) тяхната функция. Например опиоидите се свързват с опиоидните рецептори в централната нервна система, предизвиквайки аналгезия (обезболяване), докато бета-блокерите се свързват с бета-адренергичните рецептори, за да намалят сърдечната честота и кръвното налягане.
• Модулация на йонни канали (като рецептори). Някои лекарства засягат йонните канали в клетъчните мембрани, като променят потока на йони през мембраната и влияят на клетъчната възбудимост и функция. Примерите включват калциевите антагонисти, използвани за лечение на хипертония и сърдечни аритмии.
• Ензимно инхибиране. Някои лекарства инхибират специфични ензими, като пречат на биохимичните пътища или метаболитните процеси в тялото. Например статините инхибират ензима HMG-CoA редуктаза, намалявайки синтеза на холестерол в черния дроб.
• Неспецифични взаимодействия. Някои лекарства упражняват неспецифични ефекти, като например осмотичните лаксативни лекарства, очистващи целия чревен тракт.

Лекарствените взаимодействия възникват, когато ефектите на едно лекарство се променят от присъствието на друго лекарство, храна или вещество. Те могат да доведат до променени лекарствени концентрации, ефикасност, токсичност или терапевтичен неуспех.

Има няколко вида лекарствени взаимодействия.

Фармакокинетичните взаимодействия включват промени в резорбцията, разпределението, биотрансформацията или елиминирането на лекарствата.

Например резорбцията на лекарството може да бъде повлияна от промени в рН на стомаха, стомашно-чревния мотилитет или лекарствените транспортери (протеини, които се намират в клетъчната мембрана и пренасят молекули през мембраната). Разпределението на лекарството може да бъде променено чрез изместване от местата на свързване с плазмените или тъканните протеини.

Метаболизмът на лекарството може да бъде инхибиран или индуциран (т.е. потиснат или засилен) от едновременно прилагани лекарства, които засягат ензимите на цитохром Р450 (суперсемейство ензими, които играят ключова роля в метаболизма на много лекарствени вещества в човешкия организъм).

Елиминирането на лекарството може да бъде повлияно от конкуренцията за бъбречен или чернодробен клирънс. Това означава, че, когато се взема лекарство, начинът, по който бъбреците или черният дроб го премахват от организма, може да бъде повлиян от други вещества, които се елиминират по същите механизми.

Фармакодинамичните взаимодействия възникват, когато лекарства с подобни или противоположни ефекти взаимодействат на рецепторно или клетъчно ниво, което води до засилени или намалени фармакологични реакции.

Синергични взаимодействия възникват, когато две лекарства със сходни механизми на действие дават по-големи ефекти, когато се използват заедно. Например – когато се комбинират два опиоида, те могат да засилят аналгезията.

Антагонистични взаимодействия възникват, когато две лекарства с противоположни ефекти си противодействат, намалявайки общата ефикасност. Например комбинирането на бета-блокер с бета-агонист може да отслаби бронходилататорните ефекти на бета-агониста.

Някои лекарствени взаимодействия включват както фармакокинетични, така и фармакодинамични механизми. Например, взаимодействието между варфарин (разредител на кръвта) и витамин К (коагулационен фактор) включва както промени в метаболизма на варфарин, така и промени във фармакодинамичния отговор към приема на витамин К.

Лекарствените групи представляват класификация на лекарствата в сходни категории въз основа на техните фармакологични свойства, механизми на действие, терапевтични приложения или други характеристики.

• Действия. Антихипертензивните препарати са голяма група лекарства, които понижават кръвното налягане чрез различни механизми, включително вазодилатация (разширяване на кръвоносните съдове), диуреза (повишено отделяне на урина) и намаляване на сърдечния дебит. Те се използват за лечение на хипертония и намаляване на риска от сърдечно-съдови събития като инфаркт и инсулт.
• Видове. Обичайните класове антихипертензивни лекарства включват диуретици, бета-блокери, ACE инхибитори, ангиотензин II рецепторни блокери (ARB), блокери на калциевите канали и алфа-блокери.
• Показания. Антихипертензивните лекарства се предписват въз основа на основната причина за хипертония и индивидуалните характеристики на пациента.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на антихипертензивните лекарства варират в зависимост от класа лекарства, но могат да включват хипотония, електролитен дисбаланс, замаяност, умора и сексуална дисфункция.

• Действие. Адренолитиците, известни още като симпатолитици, блокират ефектите на адреналина (епинефрин) и норадреналина (норепинефрин) върху адренергичните рецептори – протеини, разположени на повърхността на клетките, способни да реагират на адреналин и норадреналин. Адренолитиците инхибират активността на симпатиковата нервна система, което води до вазодилатация, намален сърдечен ритъм и понижено кръвно налягане.
• Видове. В зависимост от рецепторите, които блокират, се делят на алфа-адренолитиици и бета-адренорецепторни антагонисти (бета-блокери).
• Показания. Адренолитиците се използват за лечение на хипертония, стенокардия, сърдечна недостатъчност и някои аритмии.
• Странични ефекти. Честите нежелани реакции на адренолитиците включват замаяност, умора, брадикардия, хипотония и сексуална дисфункция. Редки, но сериозни нежелани, реакции могат да включват сърдечен блок, бронхоспазъм и обостряне на сърдечна недостатъчност.

• Действие. Адреномиметиците, известни още като симпатомиметици и адренергични агонисти, стимулират адренергичните рецептори и имитират ефектите на адреналина и норадреналина. Те активират симпатиковата нервна система, което води до вазоконстрикция (свиване на кръвоносните съдове), повишен сърдечен ритъм и бронходилатация.
• Видове. В зависимост от начина си на действие те биват адреномиметици с пряко действие и с непряко действие.
• Показания. Адреномиметиците се използват за лечение на състояния като хипотония, бронхоспазъм, алергични реакции и назална конгестия, по-известна като запушен нос. Те могат да се използват и като деконгестанти (лекарства, свиващи кръвоносните съдове в носа) и подтискащи апетита средства.
• Странични ефекти. Честите нежелани реакции на адреномиметиците включват хипертония, тахикардия, която е ускорено сърцебиене, тремор (треперене) и тревожност. Прекомерната или неправилна употреба на адреномиметици може да доведе до рикошет конгестия (състояние, при което след спиране на деконгестанта, кръвоносните ви съдове се разширяват отново и носът се запушва) или сърдечно-съдови усложнения.

• Действие. Холинолитиците са клас лекарствени вещества, които блокират действието на ацетилхолина, невротрансмитер, който активира холинергичните рецептори в нервната система и периферните тъкани. Те са антагонисти на никотиновите и мускариновите рецептори. Имат антипаркинсонов и антиеметичен ефект.
• Видове. Холинолитиците са препарати от природен произход (атропин), полусинтетични (хиосцин бутилбромид, хоматропин) и синтетични (оксифенон, тропикамид).
• Показания. Холинолитиците се използват за релаксация на гладката мускулатура на стомашно-чревния тракт, за разширяване на зениците и парализа на акомодацията в офталмологията, при паркинсонизъм, бронхиална астма и синусова брадикардия.
• Странични ефекти. Намаляването на слюнчената секреция, повишено вътреочно налягане, тахикардия и аритимия са възможни странични ефекти при употребата на холинолитици.

• Действия. Холиномиметиците (парасимпатикомиметици) имитират ефектите на ацетилхолина. Те стимулират активността на парасимпатиковата нервна система и насърчават холинергичната невротрансмисия (процесът, при който нервните клетки комуникират помежду си, използвайки невротрансмитера ацетилхолин).
• Видове. В зависимост от механизма си на действие се делят на холиномиметици с пряко действие (мускаринови и никотинови агонисти) и с непряко действие (антихолинестеразни средства).
• Показания. Холиномиметиците се прилагат при глаукома, задържане на урина, миастения гравис и болестта на Алцхаймер чрез увеличаване на контракцията на гладката мускулатура, секрецията на жлезите и когнитивната функция.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на холиномиметиците могат да включват брадикардия (забавен сърдечен ритъм), хипотония, бронхоконстрикция (стесняване на бронхите), стомашно-чревни смущения и прекомерно слюноотделяне. Свръхстимулацията на холинергичните рецептори може да доведе до холинергична криза или мускаринова токсичност.

• Действие. Антипсихотиците, известни още като невролептици, упражняват терапевтичния си ефект чрез блокиране на допаминовите рецептори в мозъка, като предизвикват невролепсия (състояние, характеризиращо се със запазено съзнание, намалена двигателна активност и апатия към околния свят).
• Видове. Антипсихотиците са класически (фенотиазини, бутирофенони, дифенилбутилпиперидини, тиоксантени) и атипични или втора генерация (инхибитори на допаминови и серотонинови рецептори).
• Показания. Те се използват за лечение на психотични разстройства като шизофрения, афективни разстройства и органични психози чрез намаляване на халюцинациите, заблудите и възбудата, също и за овладяване на симптоми на други състояния, включително възбуда при деменция, синдром на Турет и тежка тревожност.
• Странични ефекти. Честите нежелани реакции на антипсихотиците включват паркинсонов синдром, периорален тремор (трептене на устните), акутни дистонични реакции (неволно гримасничене). А продължителният им прием повиша риска от тардивна дискинезия (неволни, повтарящи се движения, които най-често засягат лицето, устата и езика) или злокачествен невролептичен синдром (включва мускулна скованост, нарушения на съзнанието, промени в кръвното налягане и други симптоми).

• Действия. Антидепресантите модулират нивата на невротрансмитери в мозъка, особено серотонин, норепинефрин и допамин. Те се използват за лечение на депресия, тревожни разстройства и други разстройства на настроението чрез подобряването му, това на съня и цялостното функциониране.
• Видове. Антидепресантите се класифицират в няколко категории въз основа на техния механизъм на действие, включително селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSRIs), инхибитори на обратното захващане на серотонин-норепинефрин (SNRIs), трициклични антидепресанти (TCAs), инхибитори на моноаминооксидазата (MAOIs) и атипични антидепресанти.
• Показания. Използват се при депресивни състояния и сицуидни наклоности.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на антидепресантите варират в зависимост от класа лекарства, но могат да включват обърканост, нарушен говор, безсъние, тремор, повишен апетит, напълняване, аритмии и други.

• Действия. Анксиолитиците, известни също като средства против тревожност, намаляват тревожността и насърчават релаксацията чрез модулиране на невротрансмитерната активност в мозъка, особено гама-аминомаслената киселина (GABA).
• Видове. Анксиолитиците включват бензодиазепини, селективни инхибитори на обратното захващане на серотонин (SSRIs), инхибитори на обратното захващане на серотонин-норепинефрин (SNRIs) и буспирон.
• Показания. Използват се при тревожни разстройства, пристъпи на паника и безсъние. Те се предписват въз основа на тежестта на симптомите, предпочитанията на пациента и риска от зависимост или злоупотреба.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на анксиолитиците варират в зависимост от класа лекарства, но могат да включват умора, сънливост, седация (притъпено съзнание и намалена активност), замаяност, объркване и дезориентация на мисълта. Бензодиазепините са свързани с риск от парадоксални реакции, като хиперактивност, повишена раздразнителност и агресия.

• Действие. Антиепилептичните лекарства потискат анормалната невронна активност в мозъка и предотвратяват гърчове. Те блокират потенциалзависимите йонни канали, повишават ГАМК-ергичната медиация и намаляват активността на глутаматергичната система.
• Видове. Антиепилептичните лекарства включват различни класове лекарства, като валпроати, барбитурати, бевзодиазепини, карбоксамиди, хидантоини, сукцинимиди, хетерогенни антиконвулсанти и аналози на ГАМК.
• Показания. Показани са при епилепсия, хронично неврологично заболяване, характеризиращо се с повтарящи се припадъци, както и други състояния като невропатична болка и разстройства на настроението. Те се предписват въз основа на вида на гърчовете, честотата на гърчовете и отговора на пациента.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на антиепилептичните лекарства варират в зависимост от лекарствения клас, но могат да включват замаяност, сънливост, атаксия (нарушено равновесие и координация на движенията), наддаване на тегло и когнитивно увреждане. Някои антиепилептични лекарства могат да повишат риска от суицидни мисли или поведение.

• Действия. Антидиабетичните лекарства понижават нивата на кръвната захар чрез различни механизми, включително увеличаване на секрецията на инсулин, подобряване на инсулиновата чувствителност и намаляване на производството на глюкоза в черния дроб.
• Видове. Антидиабетните средства включват инсулинови препарати, перорални хипогликемични средства (напр. сулфонилуреи, бигвиниди, тиазолидиндиони, инхибитори на а-глюкозидазата) и инжекционни терапии, базирани на инкретин (напр. GLP-1 рецепторни агонисти).
• Показания. Те се използват при захарен диабет и предотвратяване на усложнения като невропатия, нефропатия и сърдечно-съдови заболявания.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на антидиабетните средства варират в зависимост от класа лекарства, но могат да включват хипогликемия, наддаване на тегло, стомашно-чревни смущения и задържане на течности. Продължителната употреба на някои агенти може да увеличи риска от сърдечно-съдови инциденти или бъбречно увреждане.

• Действия. Антибактериалните лекарства инхибират бактериалния растеж или убиват бактериите чрез намеса в основни клетъчни процеси, като синтез на клетъчна стена, протеинов синтез, репликация на нуклеинова киселина или метаболизъм.
• Видове. Антибактериалните средства включват различни класове антибиотици, като бета-лактамни (пеницилини), цефалоспорини, макролиди, флуорохинолони, тетрациклини и сулфонамиди.
• Показания. Те се използват за лечение на бактериални инфекции и предотвратяване на разпространението на инфекциозни заболявания. Предписват въз основа на вида на бактериите, мястото на инфекцията и клиничното състояние на пациента.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на антибактериалните лекарства варират в зависимост от класа лекарства, но могат да включват стомашно-чревни смущения, алергични реакции, фоточувствителност и диария, свързана с антибиотици. Продължителната или неподходяща употреба на антибиотици може да доведе до антибиотична резистентност или суперинфекции.

• Действия. Антихистамините блокират ефектите на хистамина, химичен медиатор, участващ в алергични реакции и възпаление.
• Видове. Антихистамините включват първо поколение (седативни) и второ поколение (неседиращи) агенти, които се различават по способността си да преминават кръвно-мозъчната бариера и да предизвикват ефекти върху централната нервна система. Те се предлагат в перорални, локални и интраназални форми.
• Показания. Използват се за облекчаване на симптоми на алергии, сърбеж, назална конгестия и копривна треска.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на антихистамините могат да включват седация, сънливост, сухота в устата, замъглено зрение и задържане на урина. Антихистамините от първо поколение са по-склонни да причинят седация и да нарушат когнитивната функция, докато агентите от второ поколение обикновено се понасят по-добре.

• Действия. Опиоидните аналгетици облекчават болката, като се свързват с опиоидните рецептори в централната нервна система, гръбначния мозък и периферните тъкани.
• Видове. Опиоидните аналгетици включват естествени опиоиди (напр. морфин, кодеин), полусинтетични опиоиди (напр. оксикодон, хидрокодон, хероин) и синтетични опиоиди (напр. фентанил, метадон). Те се предписват въз основа на вида и силата на болката, реакцията на пациента и риска от нежелани реакции.
• Показания. Те се използват за облекчение на умерена до силна болка, включително остра такава след операция или нараняване и състояния на хронична болка, като при ракови заболявания или тежки травми.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на опиоидните аналгетици включват седация, респираторна депресия (забавено или повърхностно дишане), констипация, гадене и повръщане. Дългосрочната употреба на опиати може да доведе до толерантност и зависимост.

• Действия. НСПВС инхибират ензима циклооксигеназа (COX), като по този начин намаляват производството на простагландини, които са медиатори на възпаление, болка и треска.
• Видове. НСПВС включват неселективни COX инхибитори (напр. ибупрофен, напроксен) и селективни COX-2 инхибитори (напр. целекоксиб). Предлагат се в перорални, локални и инжекционни форми и могат да се използват като лекарства без рецепта или с рецепта.
• Показания. Те се използват за облекчаване на болка, възпаление и треска, свързани с различни състояния, включително артрит, мускулно-скелетни наранявания и менструални крампи.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на НСПВС могат да включват стомашно-чревни смущения (напр. диспепсия, язви, кървене), бъбречно увреждане, сърдечно-съдови събития (напр. инфаркт, инсулт) и алергични реакции. Дългосрочната употреба на НСПВС може да увеличи риска от нежелани реакции, особено при пациенти в напреднала възраст или такива със съпътстващи заболявания.

• Действия. Общите анестетици предизвикват състояние на безсъзнание и обратима загуба на чувствителност чрез потискане на невронната активност в централната нервна система.
• Видове. Общите анестетици включват естери на бензоената киселина (кокаин), естери на ПАБК (прокаин, тетракаин, бензокаин) инхалаторни средства (напр. севофлуран, десфлуран), интравенозни средства (напр. пропофол, тиопентал) и амиди (напр. артикаин, лидокаин).
• Показания. Те се използват за улесняване на хирургични процедури и осигуряване на аналгезия и мускулна релаксация. Те се прилагат от анестезиолози или медицински сестри анестезиолози в контролирани условия.
• Странични ефекти. Страничните ефекти на общите анестетици могат да включват респираторна депресия, хипотония, брадикардия, гадене и поява на делириум. Редки, но сериозни усложнения могат да включват злокачествена хипертермия, алергични реакции и следоперативна когнитивна дисфункция.

От билковите смеси до съвременните фармацевтични продукти, еволюцията на лекарствата е доказателство за безкрайния стремеж на човечеството към съпричастност, състрадание към болката и почит към живота.

Макар съвременната медицина да е постигнала голям напредък в разгадаването на мистериите на човешкото тяло, мъдростта на древните продължава да резонира с практиките и ритуалите на изцеление, практикувани в традиционните лечебни системи по целия свят.

Често задавани въпроси