3 вида семейна терапия за взаимоотношенията родител-дете

Отговорността да си родител не се отнася само към възпитанието на потомството. Голяма част от родителите се затрудняват с това да достигнат до детето си и да изразят по правилния начин своята любов и подкрепа. Тук идва ролята на градивната семейна терапия, която може да даде един нов поглед върху взаимоотношенията.

 

В тази статия разглеждаме три вида семейна терапия: структурна, синовна и терапия на взаимоотношенията родител-дете.

 

Структурна семейна терапия

 

 

Структурна семейна терапия е вид психотерапия, първоначално разработена от Салвадор Минучин. Тя е подходяща за деца на възраст над 10 години, включително тийнейджъри и „пораснали деца“, които вече са зрели хора. Концентрира се върху това как взаимодействията и динамиката в семейната единица допринасят за създаване на стрес, психологически проблеми и конфликти. Фокусът е върху отношенията между индивидите, а не върху съответните им психики.

С помощта на този метод на семейна терапия членовете на семейството могат да разберат как поведението на всеки един от тях засяга цялата система. Вместо да се приписва вина, се работи в отбор за намирането на решения, които ще подобрят функционирането на отношенията.

Освен че насочва семействата да идентифицират проблемите си и да се справят с тях, структурната семейна терапия също им помага да поставят граници и ограничения и да развиват нови комуникационни стилове и стратегии. Важна част от терапията е членовете на семейната единица да се научат да управляват конфликтите по-ефективно и да показват съпричастност към близките си.

Какви техники се използват?

Методът разчита на техника, известна като семейно картографиране, която представя основната структура на семейството, включително членовете на семейната единица, тяхната възраст, пол и взаимоотношения един с друг. Аспектите на семейството, наблюдавани по време на този процес, включват:

• Семейни правила
• Модели на поведение
• Семейна структура/йерархии

Самите членове на семейството трябва да картографират своето семейство, което помага за осъзнаването на тяхната принадлежност.

След този първоначален процес терапевтът наблюдава семейството по време на терапевтичните сесии и в домашна среда, за да проследи взаимодействията и да развие хипотеза за естеството на взаимоотношенията и моделите на взаимодействие.

Други техники, които могат да се използват, включват:

• „Присъединяване“ на терапевта към семейството
• Идентифициране, изследване и установяване на ясни граници и йерархии в семейството
• Ролева игра за разглеждане на различни модели на поведение
• Когнитивно преформулиране на определени ситуации за осъзнаване на други гледни точки

 

На кого може да помогне структурната семейна терапия?

 

 

Структурната семейна терапия може да бъде полезна за много семейства, но често се препоръчва в ситуации или житейски събития, които включват:

• Семейства, засегнати от травма
• Развод, раздяла или повторен брак
• Смесени семейства
• Големи поколенчески различия
• Семейства с един родител
• Семейства, засегнати от хронично заболяване или психични проблеми като депресия, тревожност, употреба на вещества или посттравматично стресово разстройство (ПТСР)
• Значителни промени в живота като промяна на кариерата, излизане или преместване

 

Синовна терапия

Когато малките деца на възраст от 2 до 9 години изпитват емоционални и поведенчески проблеми, ползите от терапия с разговори е силно ограничена, тъй като те често не могат да общуват ефективно с думи. По тази причина различни методи, използващи игра, са най-добрите способи за постигане на резултати.

Синовната игрова терапия е вид семейна терапия, въведена за първи път през 60-те години на миналия век. Тя се фокусира върху научаването на родителя как да участва в индивидуални интервенции на игрова терапия с децата.

Въпреки че има различни подходи към игровата терапия, всички те се базират на теорията на Карл Роджърс, която предполага, че децата притежават вродена сила в себе си да растат и да се лекуват.

Синовната терапия предполага, че децата може да не помнят всяко конкретно преживяване от детството си, но начините, по които другите реагират на тях, играят роля в потвърждаването, укрепването и утвърждаването на тяхното поведение и емоции. Тези автоматични и неволни реакции на междуличностни взаимодействия са известни като междуличностни рефлекси.

С течение на времето това води до последователни модели на междуличностно реагиране, които продължават през цялото детство и зряла възраст. Чрез синовната семейна терапия децата могат да развият по-здравословни начини на общуване с другите, като наблюдават и взимат участие в модел на внимателни, отзивчиви и рефлексивни взаимодействия в семейната единица.

Как протича?

 

 

Настойниците използват четири основни техники:

• Структуриране. Сесиите за игра са структурирани, като продължават половин час, започват се от родителя и се провеждат в специфична зона за игра. След като зоната е създадена, на децата се казва, че могат да играят както искат.
• Въображаема игра, ориентирана към детето. Родителите наблюдават, без да се намесват или да се опитват да дават указания или предложения.
• Емпатично слушане. Докато детето играе, възрастните наблюдават, слушат и коментират какво то прави. Целта е да се обмисли какво то може да прави, чувства или преживява.
• Настройка на лимита. Родителите се научават да се намесват, когато детето участва в агресивни или разрушителни действия. Не е позволено то да участва в поведения като удряне, унищожаване на играчки или катерене по мебелите.

 

С какво може да помогне?

Синовната семейна терапия може да помогне при лечението на различни проблеми, които засягат поведенческото, социалното и емоционалното функциониране на децата.

Примерите включват:

• Проблеми с осиновяването или приемната грижа
• Агресивни поведения
• Безпокойство
• Разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност
• Депресия
• Проблеми, произтичащи от хронични заболявания
• Опозиционно предизвикателно разстройство
• Травма

 

Терапия на вазимоотношенията родител-дете

 

 

Терапията на взаимодействията родител-дете, наричана още Parent–child interaction therapy, е метод, разработен от Шейла Ейберг. Той е предназначен за деца на възраст от 2-7 г. и техните родители или настойници. 

Целта е да се укрепи връзката между индивидите и да се помогне на родителите да се научат как да ръководят и насочват поведението на детето си по здравословен и подкрепящ начин. От страна на малчуганите подходът им дава ценни насоки как да контролират своята фрустрация.

Този вид семейна терапия използва комбинация от когнитивно-поведенческа терапия, терапия чрез игра и обучение на родители. Базира се на теорията на Диана Баумринд за 4-те вида родителство, като дава насоки как да развием най-здравословния от тях: авторитетния.

Как протича терапия на взаимодействията родител-дете?

Тя е разделена на две фази: развитие на взаимоотношенията (интеракция, насочена към детето) и тренинг за дисциплиниране (интеракция, насочена към родителя).

Първата фаза на тази семейна терапия се занимава със заздравяване на привързаността между родителя и детето посредством вид игрова терапия. За целта настойниците се обучават на списък от „Да-та“ и „Не-та“. По време на специалното време, което те отделят за взаимодействие и игра с децата, те използват тези насоки, които на английски имат абривиетурата  PRIDE (в превод: гордост).

С PRIDE се обозначават нещата, които родителите трябва да правят:

P – Praise (Похвала): Да хвалят децата за позитивните им действия.

R – Reflect (Рефлексия): Да рефлектират върху онова, което те казват.

I – Imitate (Имитирай): Да имитират тяхната игра.

D – Describe (Опиши): Да описват онова, което децата им правят.

E – Enjoyment (Радост): Да се радват на Специалното време с децата.

 

Идеята е както да се заздрави връзката между двете страни, така и да се подобри себеоценката на детето. Важно е родителите да избягват въпроси, команди и забрани. Трябва да се вземат предвид възрастта на децата и особеностите на развитието, когато се изготвя индивидуалният подход.

Втората фаза на тази семейна терапия е интеракция, насочена към родителя. Тя цели да обучи възрастния на по-ефективни подходи в дисциплинирането. Важно е да се дават директни команди, като при изпълняване следва хвалба, а при неизпълняване родителят прави пауза.

За кого е подходящ този метод?

Най-често третираните с този вид семейна терапия детски проблеми включват:

• Опозиционно предизвикателно разстройство
• Разстройство с дефицит на вниманието и хиперактивност
• Разстройство от аутистичния спектър
• Други разрушителни поведенчески разстройства
• Тревожни разстройства
• Селективен мутизъм

 

Както виждаме, семейна терапия на вазимоотношенията родител-дете може да бъде също насочена към малките деца с емоционални и поведенчески разстройства. Тя обаче е подходяща и за други специфики на детето, които не са свързани с психологически диагнози: 

• Отказ за изпълняване исканията на възрастните
• Емоционална дисрегулация
• Ниска толерантност към фрустрация
• Лесна загуба на самообладание
• Докачливост и ниска толерантност към фрустрация
• Умишлено дразнене на останалите
• Склонност към обвиняване на другите за собствените грешки
• Унищожаване на имущество
• Трудност при оставане в седнало положение и неспособност за тиха игра

 

Заключение

 

 

Връзката между родител и дете се гради и поддържа цял живот. По тази причина не бива да изпитваме дискомфорт, ако прилагаме семейна терапия, за да работим върху взаимоотношенията си с другите членове на семейната единица. Изброените методи могат да засилят доверието между роднините и да ги направят по-близки и по-отворени към споделяне.

 

Често задавани въпроси