Епилепсия – „свещената болест“

В днешно време знаем, че епилепсията е хронично неврологично заболяване, характеризиращо се с епизоди от нарушена електрическа активност в мозъка, което води до различни форми на припадъци.

Тези припадъци могат да варират от краткотрайни моменти на неволен мускулен спазъм до сериозни и продължителни конвулсии с губене на съзнание и контрол върху тялото.

Ала в миналото около това заболяване витае аура от загадъчност, мистичност и дори божественост. В статията ще проследим как са се изменяли представите за това състояние от древността до днес.

Какво представлява?

Според Международната лига за борба с епилепсията (International League Against Epilepsy, ILAE) това е „мозъчно разстройство с трайно предразположение за генериране на пристъпи с невробиологични, познавателни, физиологични и социални последици.“

Класификацията на заболяването се променя през годините в зависимост от откритията в медицината и напредъка на технологиите за диагностика. Документ на ILAE от 2017 година, фокусиран върху мозъчната активност, разграничава три вида припадъци: огнищни, генерализирани, припадъци с неизвестно начало.

Също така епилепсията се разделя на идиопатична (генетична), симптоматична и криптогенна (която всъщност е предразположеност към заболяването):

• Идиопатична (генетична) – този вид се свързва с генетични фактори и често се изразява в детска възраст. Наличието на наследствени фактори може да увеличи риска от развитие на епилепсия.
• Симптоматична – тук пристъпите са резултат от конкретно увреждане или поражение на мозъчната тъкан, като например травма, инфекция или тумор.
• Криптогенна – този тип се характеризира с предразположеност на мозъка към генериране на пристъпи, но без ясна причина.

Всяка от тези категории има свои подкатегории и видове.

Видове пристъпи

Класификацията на епилептичните припадъци се основава на клиничните прояви и промените в нервната активност, като те биват парциални, при които огнището е в локализиран район, и генерализирани, при които промени се отчитат и в двете мозъчни полукълба, т.нар. хемисфери.

Те биват:

• Прости парциални пристъпи – при тях се наблюдава запазване на съзнанието, като моторните прояви най-често засягат лицето, но могат да се проявят и във всяка друга част на тялото.
• Комплексни парциални пристъпи – те имат характеристика като на простите парциални пристъпи, но със нарушение на съзнанието.
• Вторично генерализирани пристъпи – при тях промените се наблюдават и в двете хемисфери на мозъка, като се развиват тонично-клонични пристъпи. В началото на припадъка мускулите на тялото стават напрегнати (тонични), като засегнатият човек изпитва стягане или ригидност (скованост). Обикновено тази фаза не продължава дълго, често само няколко секунди. След тоничната фаза засегнатият човек изпитва ритмични конвулсии или гърчове на мускулите (клонични). Това е т.нар. клонична фаза.
• Генерализирани пристъпи – при тези пристъпи, по-рано наричани grand mal, след тонично-клоничния епизод се наблюдава дълбок сън.

Обладаване от демон или признак на божественост?

Епилепсията не е съвременно явление. Тя е била позната още на древните, като първия документиран случай е от преди повече от 2000 г. пр.Хр. в Месопотамия.

По това време болестта е била митологизирана и свързвана с гнева на лунните богини Селена и Артемида. Епилептичните конвулсии били смятани за обладаване от демонични сили и лечението било чрез екзорсизъм.

Тя е наричана още и „Morbus Herculi“ или Херкулесова болест, тъй като в митовете се казва, че полубогът Херкулес (Херакъл) също имал епилепсия.

В трагедията „Лудостта на Херакъл“ Еврипид описва симптоми, типични за болестта, които Херакъл проявява, след като е докаран до лудост от Лиса и Ирис по заповед на мащехата му Хера.

Древните гърци придавали на епилепсията изненадващо значение – те я смятали за свещена и признак на божественост, като се е приписвала на някои божества, сред които Хеката, Хера, Хермес, Посейдон, Арес и Аполон.

Епилепсията е била свързвана и с гениалността. Сократ, Платон, Емпедокъл, Плиний, Калигула, Гай Юлий Цезар – имена, които имат общо не само с историческата слава, но и със заболяването.

В някои култури епилептиците дори притежавали специален статут – те ставали жреци, а обществото ги възприемало с трепет и уважение.

Исторически текстове, включително и Библията, споменават гърчове и конвулсии, затвърждавайки представата, че това е мистериозна и свещена болест. В християнството за повече от 40 светци, сред които Йоан Кръстител и Свети Валентин, се казва, че имат нещо общо с тази болест.

През средновековието, когато мракът на невежеството още повече обгръща медицинския свят, епилепсията е обвита в ужасни митове и легенди.

Мнозина се страхували от тези, които имат епилептични припадъци, в резултат на което те биват заклеймявани и изолирани от обществото.

Хипократ за „свещената болест“

Хипократ е първият лекар, който отклонява вярванията за божествения или демоничен произход на епилепсията.

В своя труд „За свещената болест“ той изказва своето предположение, че причините за болестта се крият зад огнище в мозъка и че наследствеността играе важна роля.

Въпреки неговите усилия да намери по-рационално обяснение, вярванията за демонично обладаване или божествен произход продължават да битуват до 17 век.

Персийските лекари, които възприемат предположенията на Хипократ, започват да разгадават мистериите на епилепсията. Техните изследвания са първите, които допринасят за разбирането за това медицинско състояние.

Те забелязват разнообразието в проявата на епилепсията – някои се раждат с нея, докато други я придобиват след травми на главата.

Първото научно обяснение на епилептичните припадъци дава френският лекар Жан-Мартен Шарко през 1857 година, а след близо столетие електроенцефалографията става важен инструмент за ранно установяване на болестта.

Оттогава насам лекари и изследователи правят значителни подобрения в диагностиката и терапията на епилепсията.

Освен това откриват, че състоянието може да се подобри чрез диета. Това откритие води началото на идеята за управление на епилепсията чрез промяна в хранителния режим, която е предвестник на кетогенната диета.

Раждането на кетогенната диета

В началото на 20-ти век настъпва пробив в лечението на епилепсията благодарение на случайно откритие на д-р Ръсел Уайлдър от клиниката Майо.

До този момент епилепсията се е контролирала единствено чрез гладуване, което било препоръчвано още от Хипократ.

Докато изследва гладуването като начин на овладяване на припадъците, той забеляза, че диета с високо съдържание на мазнини и ниско съдържание на въглехидрати също демонстрира ефикасност при намаляване на гърчовете.

Това бележи раждането на кетогенната диета като терапевтична интервенция за заболяването. Тази диета е предназначена да предизвика състояние на кетоза, при което тялото разчита на кетонови тела, получени от мазнини за енергия, вместо на глюкоза.

През 20-те и 30-те години на миналия век кетогенната диета е водещото лечение на епилепсия до откриването на първото лекарство – бромид.

Днес, заедно с модифицираната диета на Аткинс, се прилага за намаляване на гърчовете при хора с рефракторна епилепсия – състояние, при което стандартните лекарства не помагат.

Създаването на първите лекарства за епилепсия

В средата на 19 век Сър Чарлз Локок, лекар, акушер и пионер в лечението на епилепсия, въвежда калиевия бромид като първото лекарство против припадъци.

Макар и ефективен за времето си, бромидът обаче предизвиква множество нежелани странични реакции и в крайна сметка отстъпва място на по-ефективни лечения с началото на 20-ти век.

През 1912 г. Локок открива фенобарбитал – първият представител на барбитуратите, които се оказват ефективни и при лечението на епилепсията.

Този препарат отваря вратата към нови възможности за контролиране на епилептичните припадъци и означава нов етап в историята на медицинските терапии за това неврологичен разстройство.

През 1938 г., фенитоин, произтичащ от работата с фенобарбитал, влиза в употреба като мощен антиепилептичен препарат.

Този напредък утвърждава важността на барбитуратите в лечението на епилепсията и отбелязва времето, в което се поставят основите на модерната терапия за този вид разстройство.

Въпреки че барбитуратите представляват значителна крачка напред, те също не са без недостатъци. С течение на времето се разбира, че те също могат да предизвикват сериозни странични ефекти и зависимост.

Така започва една нова глава в историята на лечението на епилепсията, в която се изследват нови класове лекарства, които биха предложили подобрени резултати без сериозни странични ефекти.

В следващите години се разработват антиконвулсанти, като карбамазепин и валпроева киселина, които допринасят за разнообразяването на възможностите за лечение.

Живот с епилепсия

Въпреки постигнатия напредък в изследванията и лечението на заболяването, засегнатите от това състояние често са изправени пред социални стигми и погрешни схващания.

Митовете около епилепсията, като вярата, че хората с това разстройство са обладани или умствено увредени, продължават да съществуват в някои култури и до днес.

Предразсъдъците водят до дискриминация, ограничени възможности за работа и социална изолация за много хора, живеещи с епилепсия. Кампаниите за информираност и осведоменост играят основна роля в разсейването на стигмите.

Инициативите, насочени към развенчаване на митове, насърчаване на разбирането и демонстриране на постиженията на хората с тази диагноза, помагат да се противопоставят на обществените предразсъдъци.

Групите за подкрепа и организациите за застъпничество работят неуморно, за да създадат по-приобщаваща среда, като се застъпват за равни възможности и справедливо отношение към засегнатите.

Заключение

Епилепсията, някога смятана за свещена болест, е претърпяла трансформиращо пътуване от божествено наказание до научно разбрано неврологично разстройство.

Чрез насърчаване на осведомеността и застъпничество за приобщаване, можем да допринесем за един по-състрадателен и подкрепящ свят за хората, живеещи с това състояние.