8-те възрастови кризи в живота на човека според Ериксон

Ерик Ериксон е психолог-пионер, който въвежда цялостна теория за психосоциалното развитие. Тя обхваща целия ни живот и очертава 8-те възрастови кризи, характерни за различните етапи на развитие на човека. В тази статия ще разгледаме тези психосоциални кризи, тяхното значение за формирането на идентичността и начините за по-леко преминаване през тях.      

Терминът „криза“ произлиза от гръцката дума „krisis“, която означава „повратна точка“ или „решение“. Той е въведен от Хипократ – лекарят, приеман за баща на медицината, за да обозначи пика или критичния момент в болестния процес, особено когато води до възстановяване или смърт.

Първоначално думата е била използвана само в областта на медицината, за да опише решаващ етап от заболяване, при което състоянието на пациента се променя значително, към по-добро или по-лошо. С течение на времето „криза“ успява да надхвърли своето медицинско значение и да се използва в различни контексти извън здравето. В средата на 17 век думата започва да се отнася до решаващи събития или повратни точки в политиката, обществото или личния живот. Тези събития са моменти на силна трудност или нестабилност, изискващи незабавно внимание и често водещи до дълбока промяна или трансформация. Концепцията за криза е широко изследвана и прилагана в области като психология, икономика, социология и политика.  

Криза в психологията

В психологията „кризата“ означава критична фаза, в която индивидът се сблъсква със значителни емоционални сътресения, несигурност или вътрешни конфликти, които оказват влияние върху неговото развитие и благосъстояние. Това са ключови моменти в живота на човека, изискващи адаптиране, вземане на решения и ефективно навигиране на проблемите.

Кризите често възникват по време на етапи на големи житейски преходи или когато индивидите са изправени пред интензивни емоционални катаклизми, поставящи под въпрос техните установени вярвания, ценности или идентичности.

Нерядко в дефинициите акцентът се поставя върху субективното преживяване и кризата се описва като болезнено преживяване, породено от събитие с травматичен заряд. Това показва, че не самото събитие е криза, а болезненият начин, по който то се изживява.  

Теории за човешкото развитие

Концепцията за възрастови кризи често се свързва с различни теории за човешкото развитие, като психосоциалната теория на Ерик Ериксон и теорията на Жан Пиаже за когнитивното развитие. Теорията на Ерик Ериксон очертава 8-те възрастови кризи, всяка от които възниква на различен етап от живота. Тези кризи се въртят около конфликти между противоположни психологически сили, като доверие срещу недоверие в ранна детска възраст или идентичност срещу объркване на ролите в юношеството. Теорията за когнитивното развитие на Жан Пиаже, от друга страна, се фокусира върху етапите на когнитивния растеж при децата, където всеки етап се характеризира с различни когнитивни способности и предизвикателства. Според Пиаже децата преживяват когнитивни кризи, като например усилието да разберат концепцията за съхранението и факта, че дори когато нещата се променят на външен вид, някои свойства остават същите. Количеството течност в къса широка чаша е равно на количеството течност във висока тънка чаша например. Друга трудност е развиване на абстрактно мислене.  

Възрастови кризи според Ериксон

Време е да се запознаем обстойно с всяка от 8-те възрастови кризи, посочени от Ериксон.

1. Ранна детска възраст (0-1 година)

    Първата от 8-те възрастови кризи се характеризира с противоборство между доверие и недоверие. В тази възраст се полага основата за изграждане на доверие, защото бебетата се научават да разчитат на своите родители за комфорт, храна и сигурност.

Ако децата са лишени от физически контакт или адекватна грижа като бебета, има голяма вероятност това да посее семената на недоверие и несигурност – проблеми, които могат да продължат да пречат и в зрелите години на индивида.

Осигуряването на постоянна среда, в която се демонстрира нежност и грижа, е ключова за създаването на здрава семейна връзка и насърчаването на доверие към външния свят.

2. Ранното детство (1-3 години)

Този период въвежда кризата на автономията срещу срама и съмнението. Тогава човек започва да отстоява своята независимост и да изследва своите способности и граници. В желанието си да се утвърди детето може да отхвърля действията на възрастните и да проявява нетипични досега упоритост и своенравност.

Родителската фигура трябва да насърчи и подкрепи желанието на малкото човече да се изявява, но в същото време трябва да му постави разумни граници и да го възпитава кои действия са редни и кои – не.

Създаването на силно контролиращата или критична среда може да внуши на детето чувство на срам и съмнение в собствените му способности и да го направи твърде зависимо от родителите, което в по-късни години дава лошо отражение. В същото време прекалената подкрепа и безкритичност от страна на възрастните и склонността да се угажда на всяка прищявка могат да станат основа за развиване на силна тираничност и други негативни качества. Пример за автономността, която се изгражда в този период, е способността за спазване на социални изисквания за самоконтрол, като например обучението за ползване на гърне. Част от концепцията за срама в тази важна възраст е свързана и с важен момент от половото осъзнаване, тъй като децата започват да се интересуват от гениталиите си и да забелязват половите различия. Важно е родителската фигура да не пречи на този естествен процес и да не демонстрира срам и дискомфорт от това.

3. Предучилищните години (3-6 години)

Този период поражда кризата на инициативата срещу вината. Децата стават по-настоятелни, като искат да изследват заобикалящата ги среда и да участват в различни дейности. Тогава се изграждат основите на трудолюбието, като е от особено значение възрастните да насърчат полезните начинания чрез ролеви игри, а не чрез заповеди и команди. Това насърчава чувството за цел и инициативност. Ако детското любопитство е посрещнато с остри критики или ограничения, това може да доведе до чувство на вина и колебание.

4. Начално училище (7-10 години)

По време на четвъртата от осемте възрастови кризи възниква кризата на трудолюбие срещу малоценност. За разлика от другите етапи, които протичат у дома, този стадии е свързан с нова среда – училището. Там децата се задълбочават в усвояването на нови умения и развиването на компетенции, които ще ги подготвят за решаване на бъдещите социални задачи. Този период е изключително важен, защото тогава човекът е като гъба – лесно развива разнородни интереси, запомня нова информация и усвоява нови умения. Всичко това дава шанс да се положат здрави основи на неговото личностно, интелектуално и физическо развитие. Успехът в избраните начинания насърчава любов към работата и чувство на компетентност. Обратно, честите неуспехи могат да предизвикат чувство на неадекватност и малоценност. Приемането от връстниците и доброто социално взаимодействие с околните също е важен фактор в тази криза.

5. Юношеството (11-19 години)

    Една от най-проблематичните и забележими възрастови кризи е тази на юношеството. Този етап довежда кризата на идентичността срещу объркването на ролите (дифузия). Често общуването с родителите е затруднено в този период и това може да наложи работа с психолог. Тийнейджърите се борят с въпроси за своята идентичност, изследвайки своите ценности, вярвания и житейски цели. Това може да доведе до промени във външния вид, необичайни хобита и различни опити за привличане на внимание. Често се появяват проблеми с образа на тялото или други болезнени несигурности, които младите хора се борят да преодолеят. Мнението на приятелите и съучениците и мястото в обществото продължава да е от особена важност и да определя чувството на утвърждение. Възрастните могат да подкрепят децата си, като се опитат да общуват отворено с тях без осъждане и прекалена инвазивност. Важно е да покажат, че винаги са готови да съдействат, но в същото време да покажат, че имат доверие в подрастващите, като им дадат нужното лично пространство и не прекаляват с въпросите.

6. Ранна зрялост (20-40 години)

    В тази възраст човек се сблъсква с 6-тата възрастова криза – на интимността срещу изолацията. Този период се характеризира с пълно отделяне от родителите и започване на самостоятелен живот. От една страна, това е криза на раздялата, но, от друга, индивидът се изправя пред желание за интимност. Това е трудна стъпка и общуването може да бъде затруднено поради неопитност.

Невъзможността за развиването на значими връзки често се свързва със страх от отхвърляне или обвързване и може да доведе до социална изолация и емоционално откъсване.

В този етап хората установят своята идентичност – нещо необходимо, преди да станат готови да поемат дългосрочни ангажименти към другите. Ако този процес е успешен, те са способни да създават интимни, реципрочни взаимоотношения – както близки приятелства, така и дългосрочни романтични връзки.

Индивидите в по-напреднали етапи на развитие на идентичността често се отличават с по-голям успех във формирането на интимност.

Това е причината Ериксон да смята браковете, сключени в юношеска възраст (между 16 и 19 г.), за по-неустойчиви от тези, сключени на по-късна възраст. Юношеската любов е придобиване на собствена идентичност за сметка на друг човек. Този етап от теорията на Ериксон представя голяма разлика с теорията на Фройд за психосексуалното развитие. Фройд е склонен да се съсредоточава повече върху сексуалното удовлетворение, без да включва дълбоки лични взаимоотношения, докато Ериксон смята, че интимността изисква не само сексуално удоволствие, но и силна духовна връзка.

7. Средна възраст (40-65 години)

    Тук се сблъскваме с кризата на генеративността срещу стагнацията. Генеративността се изразява в грижата за следващото поколение и положителния принос към обществото, работата и семейството. Успешното възприемане на генеративността води до усещане за цел, докато чувството на застой или непродуктивност се появява, когато индивидът е егоцентричен и няма способност или желание да помогне на обществото да върви напред.

Нашето общество често приема идеята, че децата се нуждаят от родители. Ериксон споделя и затвърждава друг възглед в теорията си – че възрастните имат нужда от деца.

Хората в този етап започват да обмислят какво оставят след себе си за своето потомство, тъй като наближават края на живота си. По тази причина разбитите семейства могат значително да повлияят на способността на индивида да разреши положително кризата на средната възраст. Когато семейната единица се разпадне, хората усещат чувство на провал и липса на постижения, което възпрепятства чувството им за генеративност. Изневярата в семейството може да засили тези предизвикателства. Замесените поставят под съмнение ролята си на партньори, родители или сътрудници в семейната единица, а това може да възпрепятства способността им да допринасят положително за общността. Преминаването през този етап често изисква значителна интроспекция, прошка и, в някои случаи, терапевтична намеса. Индивидите може да се наложи да реконструират своята идентичност, да възстановят доверието и да предефинират ролите си в семейството.

8. Късна зряла възраст (65+ години)

Последният период от 8-те възрастови кризи включва кризата на почтеността срещу отчаянието. Тя се характеризира с опит за приемане на живота такъв, какъвто е, и извличане на смисъл от него. Хората, които са доволни от своите избори и постижения, добиват мъдрост и приемат грешките си. Ако кризата не е разрешена, възрастните могат да се сблъскат с чувство на отчаяние заради пропуснатите възможности и страх от смъртта.  

Заключение

Възрастови кризи наричаме критични периоди в живота, в които индивидите се сблъскват с вътрешни конфликти или предизвикателства в развитието, които значително влияят върху тяхното психологическо и емоционално израстване. Теорията на Ериксон за 8-те възрастови кризи подчертава значението на успешното преминаване през тези етапи за здравословно психосоциално развитие на индивида. Всеки етап допринася за личностното израстване, оказвайки влияние върху емоционалната устойчивост и междуличностните отношения.  

Често задавани въпроси