Етноботаника – какво представлява?

Можете да срещнете много определения за необятната наука етноботаника, но най-просто казано тя изучава употребата на растенията в помощ на обществото.

Терминът е използван за пръв път от Джон Харшбергер през 1895 г. във връзка с употребата на растенията за различни цели от аборигените. По-новите изследователи пък смятат, че етноботаниката трябва да разглежда не само употребата на растенията, но и цялостната връзка между тях и хората.

Днешната статия ще ви запознае отблизо с тази интересна тема на разбираем език.

По-подробно за същността и значението на етноботаниката

Етноботаниката се счита за подразделение на етнобиологията – изучаването на минали и настоящи взаимовръзки между човешките култури и растенията, животните и други организми в тяхната среда.

Значението на етноботаника е всеобхватно. Проучването на производството на храни и местните медицински познания има практически последици за развитието на устойчиво земеделие и откриването на нови лекарства.

Етноботаниката също така насърчава осъзнаването на връзката между биологичното разнообразие и културното многообразие. Тя разглежда и взаимното влияние (както положително, така и отрицателно) на растенията и хората.

Като цяло можем да обобщим, че същността на етноботаниката се състои основно в следните направления:

• Начините, по които хората възприемат и класифицират различни видове растения.
• Какво правят хората с растителните видове. Например унищожаване на „плевели“ или „култивиране“ и засаждане на специфични видове храни и лечебни растения.
• Начините, по които различни членове на растителния свят влияят върху човешките култури.

История на етноботаниката

Въпреки че етноботаниката се появява като академична дисциплина едва в края на 19-ти век, нейните корени се простират далеч в гръцки и римски източници.

Можем да предположим, че началото е поставено през 77-а година, когато гръцкият хирург Диоскорид публикува специален каталог с около 600 растения, открити в Средиземно море.

Тази илюстрирана книга, която описва външния вид, лечебните свойства и други характеристики на растенията, използвани в билколечението, е повлияла на учените през Средновековието. Тя съдържа информация за това как и кога всяко растение е било събирано, как е употребявано от гърците и дали е било ефикасно или не.

Диоскорид дори е предоставил рецепти в своя труд, някои от които се използват и днес.

По-късно Ренесансът в Европа възражда интереса към етноботаниката, който даже се засилва от географските проучвания. През 1542 г. ренесансовият художник Леонхарт Фукс публикува каталог от 400 растения от Германия и Австрия. Джон Джерард пък публикува книгата „Общата история на растенията“, която остава в печат повече от 400 години.

През 1753 г. шведският ботаник Карл Линей пише книга, която включва информация за приблизително 5900 растения. Линей, известен като „бащата на таксономията“, популяризира и биномиалния метод на номенклатурата, при който на всички живи организми е дадено име от две части (род, вид).

19-ти век отбеляза върха на ботаническите изследвания. Александър фон Хумболд събира данни от „Новия свят“. По това време в Европа са основани големи ботанически градини, като Кралската ботаническа градина (известна още като градини Кю).

Съвременната дисциплина на етноботаника започва да се появява именно в края на века. Изследователите определят своята работа като „аборигенска ботаника“, която изучава формите на растителен живот, използвани от аборигенните народи.

Модерната етноботаника

През 20-ти век областта на етноботаниката претърпява промяна. От суровото компилиране на данни преминава към по-голяма методологична и концептуална наука. Днес практиката на етноботаника изисква разнообразни умения:

• Ботаническо обучение за идентифициране и съхраняване на растителни екземпляри.
• Антропологично обучение за разбиране на културните концепции около възприемането на растенията.
• Езиково обучение за транскрибиране на местни термини и разбиране на родната морфология, синтаксис и семантика.

Етноботаниците се занимават с широк спектър от изследователски въпроси и практики, които не се поддават на лесна категоризация. Въпреки това са се оформили няколко ключови области или подразделения, върху които има отношение съвременната етноботаника. Ще ги разгледаме подробно в следващите редове

1. Етномедицина

Етномедицината е подразделение на медицинската антропология и етноботаниката, което се занимава с изучаването на традиционните лекарства (напр. традиционна китайска медицина и Аюрведа), но и тези, чиито знания и практики са били предадени устно през вековете.

Докато фокусът на етномедицинските изследвания често е местното възприемане и използване на традиционни лекарства, друг стимул е откриването и разработването на лекарства.

Основни фармацевтични продукти като дигоксин, морфин и атропин са проследени съответно до растението напръстник, опиума и беладоната.

Етномедицинските изследвания през този век доведоха до разработването на важни лекарства като резерпин (за лечение на хипертония) и винбластин (използван при лечението на някои видове рак).

2. Етноботаниката в селското стопанство

Селското стопанство може да се определи като културно повлиян подбор на растения със специфични генетични характеристики, които са желани от хората за създаване на култивирани растения.

Етноботаникът допринася за разбирането на земеделието по два начина:

1. Чрез разкриване на начини за създаване на генетично променени растения за определени цели.
2. Чрез описване и обяснение на различни начини, които помагат да се отглежда една и съща култура. Това се случва независимо дали с икономическа печалба, желание за устойчив добив или други културно специфични цели.

3. Археоетноботаника

Археоетноботаниката (или палеоетноботаниката) е изследването на етноботаниката от древното минало – тя е тясно свързана с нея.

Това е така, защото е трудно да се разбере екологията на съвременната среда, без да се отчита историята на околната среда. Тя често включва праисторически човешки намеси. Историята на култивирането на зърнената царевица например представлява особен интерес за археоетноботаниците.

Според някои този процес е започнал преди 7500 до 12000 години пр.Н.е. Последните генетични доказателства сочат, че култивирането на царевицата се е случило преди 9000 години пр.Н.е. в Мексико. Най-вероятно в планините между Оаксака и Халиско.

Археологически останки от ранни царевични кочани, открити в пещера в долината Оаксака, датират преди около 6250 години пр.Н.е. И така можем да продължим с още многобройни примери.

Бъдещето на етноботаниката

Бъдещето на етноботаника се крие в запазването както на растителните видове, така и на културите, които знаят как да ги използват.

Като учени, работещи директно с култури и техните природни ресурси, етноботаниците са в уникална позиция да популяризират стратегии за опазването им.

През по-голямата част от миналия век, етноботаниците прекарват времето си в документиране на употребата на растения и в намиране на начини да прилагат знанията за една култура в полза на друга. В бъдеще те трябва да гледат отвъд това. Необходимо е да намерят начини да защитят правата и знанията на хората по темата.

Същевременно да анализират по-сложни въпроси, свързани с приложението на културните знания и употребата на растенията. Едно е сигурно, етноботаниката ще остане една от най-интересните и необятни науки.