Теория за четирите перинатални матрици

С раждането си всеки от нас вече носи бремето на грешката на прародителите на човечество. Процесът на отделяне на бебето от утробата е първата травма, която то получава, но и наред с това шансът за самостоятелност и познание на света отвън. Концепцията за травмата от раждането е предложена от австрийския психоаналитик Ото Ранг. На базата на нея, д-р Станислав Гроф, чешки психиатър, разработва теорията на четирите перинатални матрици.  

Трансперсонална психология

През миналия век разбирането за необятността на човешката психика нараства значително, благодарение на зараждането на трансперсоналната психология. Карл Юнг въвежда термина „трансперсонално несъзнавано“ или „колективно несъзнавано“ и концепцията за архетиповете, чрез които то е организирано. С този термин, той разграничава нивото на несъзнаваното на Фройд, където e потиснато психично съдържание от живота на индивида, чрез което той обяснява тревожните разстройства и неврозите. Швейцарският психиатър оказва огромно влияние в методите на психоанализата, открехвайки врата към съществуването на един Всеобхватен Ум. Огромна роля за развитието на трансперсоналната психология изиграва и Станислав Гроф. Подобно на Юнг, той се насочва към този архетипен коридор, в който е скрито хранилището на целия човешки опит. Докато традиционната психотерапия е ограничена единствено до материала от личната биографията на всеки индивид, то моделът на Гроф се простира до трансбиографичното и колективно ниво, включително и перинаталнотото.

Терминът перинатален е съставен от две думи – гръцкият префикс “peri” означава „около” или „близо”, а латинският корен “natalis” – раждане.

Перинаталното царство се намира непосредствено под биографичното царство, като включва преживяванията няколко дни или седмици преди и след раждането.  

Теория за четирите перинатални матрици

    В практиката си д-р Гроф достига до извода, че много от поведенческите и емоционални реакции на неговите пациенти имат корен още в преживяванията по време на тяхното раждане. Той забелязва, че колкото по-тежко е било раждането им, толкова по-голям страх изпитват в определени критични жизнени ситуации. Гроф открива връзка между тези базови архетипни модели и алегориите от митологиите и фолклора на различните култури. Архетиповете са архаични структури, първообрази, които се съдържат в психиката на индивида, но са отвъд личностното ниво.

Това са базовите матрици, които са във всеки от нас, като в зависимост от обстоятелствата в индивидуалния живот, те се проявяват по различен начин.

Гроф представя концепцията за четири основни перинатални матрици, които формират и структурират психиката на индивида и оказват влияние през целия му живот. Тези четири филтъра са основополагащи и формиращи психиката на личността, а травмите по време на раждането могат да окажат въздействие в бъдеще. Преминаването през четирите базови перинатални матрици е от особено значение за формирането на психологическите основи на бъдещата личност. Този клон на психологията изучава психиката на нероденото дете и изследва обстоятелствата, които са довели до образуването на определени модели в психичния живот на индивида. Според Гроф перинаталният процес надхвърля рамките на биологията и има важни психологически, философски и спиритуални измерения. Той използва методи, с помощта на ЛСД, с които връща пациентите си във вътреутробното им развитие, където да се срещнат отново с травмата си, за да я преодолеят. След забраната на психеделичната терапия, той разработва метод, наречен холотропно дишане, чрез който се разкриват и лекуват травмите от перинаталния период. Гроф отбелязва, че преживяването на травмите и намирането на пълно емоционално освобождаване е основен предшественик на изцелението и интеграцията.  

Първа перинатална матрица – Амниотичната Вселена

Това е състоянието на изначално блаженство, което плодът чувства в утробата на майката. То получава всичко необходимо и се чувства едно с организма й, наситен от любов. Този период е митологично представен чрез едемската градина, в която са били Адам и Ева, и състоянието на блаженство и единство с Източника. В това идилично състояние прародителите на човечеството не са познавали страданието, срама, болката и вината. Ако при първата матрица е имало опит за аборт или бременността е била нежелана, то това може да се прояви като ирационален страх от смъртта или чувство на отхвърляне от другите.

Втора перинатална матрица – Космическо поглъщане

Сред идилията, в която са живеели първите хора, се появява змията, която изкушава Ева да отхапе от плода на познанието и да накара Адам да я последва. Така те познават и обратната страна на монетата и губят своята невинност. Вече раят е изгубен, но те вкусват от познанието. През този период бебето започва да чувства натиск от родилните контракции, но и пътят напред е затворен. До този момент то не е чувствало граници и болка, а блаженство и разтваряне в амниотичната течност. В началото на вътреутробното си развитие бебето се е развивало с главата нагоре, но впоследствие тялото му се преобръща с главата надолу – сега ще трябва да погледне на света от друг ъгъл. Това е моментът, в който невинността трябва да бъде изгубена, за да се познае и другата страна. Ако раждането е преминало усложнено и е имало проблем при втората матрица, то това може да се отпечата в съзнанието като “моделът на жертвата”.

Трета перинатална матрица – Смърт и борбата за раждане

Това е периодът, в който, въпреки натиска, който маточните контракции оказват върху бебето, то вижда „светлината в края на тунела“. Биологически това е моментът, в който се случва разширението на цервикса и в детето трябва да се включи инстинктът за оцеляване и борбата за преодоляването на препятствията. При третата матрица се оформя инстинктът за самосъхранение и ако тя е липсвала, например при цезарово сечение, то това ще се прояви в бъдеще като липса на борбеност и воля в индивида. Ако пък родилният процес по време на третата матрица е бил по-труден от нормалното, то това може да създаде у човек чувството за постоянна борба.

Четвърта перинатална матрица – Преживяването на смърт и раждане

След огромните усилия и борбата светлината е достигната и освобождението – постигнато.

След прерязването на пъпната връв новороденото се осъзнава като отделно и самостоятелно Аз – ражда се дуализма Аз и другите.

Чрез разграничението в момента на раждането започва и индивидуацията – формирането, диференцирането и психологическото разграничаване на Аз-а.  

Постигането на психологическа цялост

    Юнг въвежда две понятия в психоанализата, с които описва дуализма в човешката психика – Анима и Анимус. Това са двете противоположни, но и взаимно допълващи се принципа – Мъжки и Женски, активен и пасивен, Ин и Ян. Анимата се представя като женския аспект в несъзнаваното на мъжа, а Анимусът – мъжкият аспект в несъзнаваното на жената За формирането им в детето изиграва роля родителят от противоположния пол. За постигането на цялост тези два полюса трябва да бъдат развивани в техните по-висши направления, които Юнг представя като София (мъдрост) за Анимата и Водача за Анимуса, и да образуват сизигия (двойка). Юнг използва термина „индивидуация“ като психологическо съзряване, интеграция на несъзнаваното и обединение на противоположностите, както и постигане на колективните качества. Съдържанието на Колективното несъзнавано и колективният опит по пътя на индивудацията е отразено чрез митовете и легендите във фолклора. Пренаталното и перинаталното развитие повтарят накратко епизоди от Трансбиографичното колективно ниво. Психическата зрялост става възможна едва когато двете страни на психиката биват обединени без да се неутрализират или доминират една над друг. А изцелението от травмите се постига, преминавайки символично отново през процеса на раждане.  

Психологическо прераждане

“В нашата несъзнавана психика съществува компенсиращата тенденция да се създаде символ на цялостната личност в нейното космическо значение. Тези стремежи се реализират в архетипните форми в мита за героя, което, да речем, бихме могли да наблюдаваме без проблеми при всеки процес на индивидуация.”

К. Г. Юнг, “Архетипове и Колективно несъзнавано”

Митът е нещо, което никога не се е случвало, но всъщност става постоянно в нашия живот. След биологичното раждане човек продължава да преповтаря и процесите на вътреутробно развитие и перинаталния опит в своята психика.

Зоната на комфорт

Първата матрица представя концепцията за Рая. Плодът е в симбиоза с майката и физически, и духовно. Психологически архетипът на Майката е дълбоко вкорененият стремеж в нас да се стремим към спасение чрез свързването с нещо много по-голямо. Това е споменът за Космическото единство и блаженство в Утробата. В Колективното ни несъзнавано този архетип се проявява в митологиите чрез богините, представящи женското начало, като Божията Майка, Деметра, Изида, Кибела и други. Те представят светлата страна на Ин-аспекта – защитата, подхранването, изобилието, плодовитостта и раждането. Обаче има и обратна страна, която често остава скрита. Виждаме я в архетипа на Тъмните Майки – Лилит или Кали, които са персонифицираните образи на разрушителните енергии и смъртта на Ин-аспекта.

В живота на зрелия индивид първата матрица е зоната на комфорт, която в един момент обаче започва да спира развитието и стремежа на човек към израстване, действайки деструктивно.

Екзистенциалната криза

    С началото на биохимическите промени и контракциите в утробата, се създава и раздвоението в психиката на плода – той не разбира защо трябва „да бъде изгонен от Рая“. В тази втора матрица отново се разиграва митът за грехопадението. Ако бременността е протичала нормално и не е имало външни фактори, които да увреждат плода в утробата, то до този момент той не е изпитвал болка и ограничение. Но настъпва краят на блаженото плуване в утробата и идва време за изпитанието. С активирането на рефлекса на изхвърляне, детето преживява антагонизъм с майката, която доскоро е била символ на райската градина. Приказките винаги започват щастливо, но винаги има едно “но”. Дори да царят хармония и щастие, настъпва моментът, в който се появява “злият герой”, за да осуети плановете на “добрия”. Биологически детето е под механичния натиск на маточните контракции, но изходът е затворен, още няма разширение на цервикса. Този период е най-травмиращият, защото тук се случва близката среща със смъртта. Това е състоянието на безизходица и познанието на обратната страна на живота, дори още преди да е започнал.

Сега житейските обстоятелства “преобръщат” мисленето на човек с “главата надолу”, при което настъпва екзистенциална криза и загубата на смисъл.

Въпреки че са вкусили от плода на познанието, Адам и Ева не са опитали от Дървото на Живота и останали смъртни. Страхът от смъртта стои на дъното на психичния живот, но всъщност той е пряко свързан със страха от раждане. В действителност двата процеса не са противоположни, а взаимно припокриващи се. Въпреки че тази матрица е най-неприятната, тя е основополагаща за психиката на индивида. Това е преходът към едно различно състояние, което се преживява едновременно като смърт и раждане.  

“Смърта” на стария Аз и борбата за прераждане

Реално раждането е по-болезненият от двата процеса и изисква огромни усилия и воля за живот. Тази воля трябва да бъде проявена в третата матрица. В митологиите е отразена като пътя на героя, който трябва да прояви кураж и смелост, за да преодолее препятствията и да „спаси“ царството и принцесата от злата прокоба. В този етап се активира Ян-аспектът, в който детето започва да се бори за оцеляването си, преминавайки през тесния път на родовия канал под натиска на контракциите. Ян-аспектът на психиката е необходим за съществуването му във външния свят, за да придобие „инстинкт за оцеляване“. Това е първото житейско изпитание, с което детето се среща и при което разбира, че има само един път – да се родиш. Дори и да иска да се върне в комфорта на утробата, контракциите го избутват напред, при което започва и дилатацията на матката – пътят е отворен.

След преживяването на психологическа “смърт” на старата личност и рухване на менталните модели и нагласи, то индивидът осъзнава необходимостта да положи усилия, за да изгради и заяви себе си отново.

“Новораждане”

    След борбата за живот, бебето се появява на белия свят и вижда светлината буквално. То е на свобода и вече изпитва облекчението от освобождението. Сега пъпната връв се прерязва и то става един напълно автономен и биологически завършен индивид, който отново може да се свърже с майката чрез захранването, но вече като самостоятелно същество.

Когато процесът на индивидуация е завършен и индивидът е постигнал помирението между своите противоположни страни, то тогава става и психологически завършен.

В края на всяка приказка принцът и принцесата отново се събират заедно, след като са преодолели препятствията. Това е метафора за обединението на двете противоположни части на нашата психика – рационалната и интуитивната половина, което изгражда една цялостна и завършена личност.