Аутизъм – болест или нещо друго

Терминът аутизъм се появява за първи път през 1968 г. във второто издание на наръчника на Американската психиатрична асоциация за диагностика и класификация на психичните разстройства /DSM II/.

Там аутизмът е класифициран като „детска шизофрения“ и „детска психоза“, но до ден днешен дефиницията му се е изменяла неведнъж. 

Нека хвърлим поглед върху тази толкова актуална тема и защо в днешно време има епидемия от диагностицирането на „аутизъм“.

 

Аутизъм – какво представлява?

През 1980 г. аутизмът е въведен като официална диагноза – „генерализирано разстройство на развитието.“

Класическият портрет на аутизма включва изолираност, значителни затруднения в говора и ученето, запомняне наизуст, буквалност и твърдо настояване за еднаквост. Аутистите са крайно интровертни и не проявяват желание за социализиране.

Науката ги определя като невроатипични – при тях невронните връзки са различни. Но това определение е една много малка част от това, на което поставяме диагнозата „аутизъм“.

 

Историята

 

 

През 1943 година детският психиатър Лео Канер наблюдава 11 деца със странни поведенчески реакции в клиниката Джон Хопкинс.

Те проявяват безразличие и нежелание към социален контакт, като често бъркат местоименията „аз“ и „ти“.

Пълната картина на сиптоматиката, която тези деца проявяват, изглежда много подобна на „основните шизофренични явления“, казва Канер, но всичките единадесет деца показват една фундаментална обща черта, която рязко се отклонява от известните симптоми на детската шизофрения.

Тяхната изолация е съществувала от самото начало на живота, което предполага, че „неспособността на децата да се свързват по обикновен начин с хора и ситуации“ е подписът на аутизма (от гръцки autos – „аз“, „собствен“).

Според Канер децата с аутизъм не са се оттеглили от човешката общност, както психотичните деца, защото те никога не са участвали в нея на първо място. Той също забелязва, че всъщност при тези деца има добре изявени когнитивни способности.

Канер приписва наличието на аутизъм главно на поведението и на качеството на контактите на родителите с техните деца. В същото време той не изключва възможността някои елементи от характера на родителите да са унаследени от децата.

Той описва следните симптоми:

• уединяване
• натрапчиво извършвани обикновени действия
• изключителна памет
• ехолалия (незабавно повторение на фрази и/или думи веднага след като са чути)
• чувствителност към дразнители
• ограничен диапазон от интереси
• повишена интелигентност

 

Случай първи

Доналд Триплет е първият случай на Канер и е известен с това, че е първият човек, официално диагностициран с аутизъм. Родителите му забелязват, че още от дете проявява незаинтересованост към външния свят и не желае да играе с други деца.

Така се озовава при д-р Канер, който осъзнава, че се среща с нов вид разстройство, което досега не е описвано в никой медицински учебник.

Но след още няколко посещения на Доналд и виждайки повече деца с припокриващи се прояви в поведението, той публикува статия, определяща условията за нова диагноза.

От този момент, сюжетът на аутизма ще се разгръща в разнообразни и драматични епизоди, пълни с необичайни и противоречиви събития, героични подвизи и дори зловещи истории.

Въпреки че е диагностициран с аутизъм, Триплет успява да завърши гимназия, университет и има един успешен живот, благодарение на майка си, която му помага да се свърже със света.

Той е бил известен със своите умствени способности, особено тези да назовава музикални ноти, изсвирени на пиано, и способността да извършва бързо умствено умножение.

Родителите му отказват той да бъде приет в специална институция, а жителите на родния му град го приемат с много топлина, не просто като различен, а като много специален.

„Първото дете на аутизма“ е водило изключителен живот. След като завършва гимназия, той посещава колеж и отива да работи в семейната банка, пътува много и обича да играе голф.

„Това, което историята на Доналд подсказва, е, че родителите, които чуват за първи път, че детето им е аутист, трябва да разберат, че с тази конкретна диагноза зарът никога не е хвърлен. Всеки индивид има уникален капацитет да расте и да се учи, както направи Доналд.“

Джон Донван и Карън Зукър, „In a different key: The story of Autism“

Въпреки че Канер се смята за откривател на аутизма, според други източници основната роля в ранната му история изиграва психиатърът Джордж Франкъл.

Франкъл предполага, че аутизмът може да обхваща широк спектър от състояния и, че това е състояние на ума, което не е непременно необичайно, а невробиологично, което преди всичко трябва да бъде разбрано от другите.

Смята се, че именно неговата работа е поставила основата за диагностицирането на това „мистериозно разстройство“ и е повлияла както на Канер, така и на Аспергер.

Интересно съвпадение е, че и тримата избират един и същ термин, за да наименуват това състояние.

 

Предположения

 

 

Канер публикува статията „Проблеми на нозологията и психодинамиката на ранния детски аутизъм„, в която пише, че тези деца са отгледани в „емоционални хладилници“.

Д-р Бруно Бетелхайм също възприема тази теория и смята, че едно дете става аутист, защото не може да понася своето враждебно обкръжение, в което липсва обич.

През миналия век теорията за „майката-хладилник“ предизвиква много негодувание и огорчение в майките, който се чувстват обвинени в аутизма на децата си.

Д-р Бернард Римланд (самият той има син аутист), отрича тази психогенна теория и търси причината за възникването на биохимична основа. Той смята, че замърсявания на околната среда, антибиотици и ваксинациите са причина за аутизъм.

От 1959 г. Канер започва да си кореспондира с Бърнард Римланд, като го определя като пионер в психологията. Римланд преосмисля етиологията на аутизма, като набляга на три основни момента:

• Първо – причинно-следствените теории за аутизма имат последици за благосъстоянието на децата с аутизъм и техните семейства, цитирайки фактори, включително срам, вина и брачни раздори, които придружават психогенната етиология.
• Второ – докато изследователите се чувстват комфортно с адекватността на психогенните обяснения, няма да има причина да търсят по-нататък.
• Трето – като разберат етиологията на аутизма, изследователите могат да открият, че човешкото поведение може да е по-тясно свързано с биологията, отколкото се смяташе досега.

Джон Донван и Карън Зукър в книгата си „In a different key: The story of Autism“, обхващат историята на аутизма и актуалните въпроси, като се застъпват за движението за невроразнообразието.

Те се фокусират върху предефинирането на аутизма, за да могат повече диагностицирани с него да развият скрития си потенциал.

Джуди Сингър, социолог в аутистичния спектър, създава термина „невроразнообразие“ в края на 90-те, като отхвърля идеята, че хората с аутизъм са увредени, а просто техните мозъци работят по различен начин.

Много изследователи и застъпници изиграват главните роли за разгръщането и разбирането на този феномен – лекари като Джордж Франклин, Лео Канер и Ханс Аспергер, които са пионери за времето си. Отдадени адвокати като Том Гилхол, който пренася битката на семействата за образование в съдебната зала.

И разбира се, самите аутисти, като Темпъл Грандин, Алекс Планк и Ари Нейман, които успяха да обяснят вътрешните си светове и да защитят теорията за невроразнообразието.

 

Синдром на Аспергер – болест или гениалност?

 

 

Синдромът на Аспергер е описан за първи път през 40-те години на миналия век от виенския педиатър Ханс Аспергер, който наблюдава подобно на аутизъм поведение и трудности със социалните и комуникативните умения при момчета, които имат нормален интелект и езиково развитие.

Ханс Аспергер е работил независимо от Канер, като наблюдавал много деца с аутистични симптоми, които са със силно задълбочен интерес в определена област – той ги нарекъл „малки професори“. Всъщност тези деца са започнали да показват забележителна интелигентност и креативност.

Синдромът на Аспергер се определя като „високо функциониращ аутизъм“. Негова колежка, работеща в детската клиника към Виенския университет – Ани Вайс, описва още през 1935 г. случай, подобен на симптомите на дете на име Готфрийд, което, както тя казва, е „интелигентно, но по начин, който не може да бъде уловен от обичайните стандартизирани тестове„.

Интересен е фактът, че самият Ханс Аспергер е проявявал типичните симптоми в състоянието, кръстено на него, като дете.

Той е вярвал, че със специален подход тези деца могат да развият своите умения и таланти и да извършат велики дела, когато пораснат.

Един от неговите малки пациенти в бъдеще ще се превърне в брилянтен астроном, който открива грешка в изчисленията на едно от уравненията на Нютон.

Нещо повече, Аспергер зявява, че „уврежданията на пациентите му са неотделими от техните специални дарби, образувайки естествени, необходими, взаимосвързани аспекти на една добре сплотена и хармонична личност.“

„Изглежда, че за успеха в науката и изкуството тирето на аутизма е от съществено значение и необходимата съставка, за да се отърве човек от ежедневния си просто практичен свят, и да развие способността за преосмисляне на темите с такава оригиналност, че да се създават по нови и неотъпкани начини.“

Ханс Аспергер

Много от гениите на нашия свят са класифицирани като аутисти, например:

1. Алберт Айнщайн
2. Исак Нютон
3. Ван Гог
4. Чарлз Дарвин
5. Никола Тесла
6. Томас Джеферсън
7. Джордж Оруел
8. Ханс Кристиян Андерсен
9. Имануел Кант
10. Моцарт
11. Бетовен
12. Микеланджело
13. Стийв Джобс
14. Илон Мъск

 

Официално терминът „синдром на Аспергер“ се премахва от регистъра на СЗО, тъй като се откриват исторически документи, свързващи неговата личност с участие в нацистка програма за евтанизиране на деца с увреждания и аутизъм в клиниката Am Spiegelgrund.

Приживе той споделя, че никога не е възприемал тази Хитлерова теза и евгениката на Третия Райх, че „животът на умствено увредените е безполезен„. Той твърди, че е защитавал правата за живот на пациентите си и дори е бил преследван от Гестапо.

Въпреки че почти всички колеги на Аспергер в крайна сметка се присъединяват към нацистката партия, Аспергер никога не го прави.

Стийв Силберман, автор на книгата „Neurotribes: The Legacy of autism and the future of Neurodiversity“, разглежда подробно обстоятелствата, при които Аспергер е работил, и ги определя като „крайно опасни“.

Дали е подкрепял „расовата хигиена“ и болните амбиции на евгениците, или е правил всичко възможно в тези трудни времена, за да предпази повече деца, никой не може да даде еднозначен и категоричен отговор все още.

Благодарение обаче на неговия труд, през 90-те Лорна Уинг, британски психиатър, предефинира аутизма като широк спектър, а не тясно дефинирана детска психоза, причинена от „майките-хладилници“.

Тъй като работата на Аспергер след войната дълго време е била забравена и пренебрегвана, това е довело до голямо объркване за разбирането на аутизма.

Лорна Уинг е тази, която въвежда термина „синдром на Аспергер“ и оказва голямо влияние в предефинирането на аутизма.

 

Нови разбирания за аутизма

 

 

В днешни дни разбирането за тези състояния, класифицирани като разстройства от аутистичния спектър, значително се е променило и еволюирало, като пъзелът започва малко по-малко да се сглобява.

Емпатия

Съществува устойчив стереотип, че аутистите не са способни да изпитват емоции и емпатия. Въпреки че те не показват толкова често емоциите си, много от тях са дори по-големи емпати от неаутистите. Те дори са свръхчувствителни, освен към чувствата на другите и към звуци, аромати, вибрации и детайли, които другите просто игнорират.

Много нови изследвания разкриват, че хората с аутизъм просто интерпретират по-различен начин социалните сигнали, но това не е липса на емпатия.

В своите книги д-р Ема Годал, която е със синдром на Аспергер, разкрива своите преживявания и емпатичност в книгите си и работи като ресурсен учител, за да помага на децата да изразят своите емоции.

Ментални възможности

През 2015 г. Кеймбриджкият университет предприема проучване на почти половин милион души, като стига до извода, че аутистичните черти са по-често срещани сред хората, работещи в областта на науката, технологиите, инженерството и математиката.

Гени

Друго проучване по същото време съобщава за възможна генетична връзка между аутизма и гения, като изследователите също така отбелязват значително генетично припокриване в алелите, които характеризират високата интелигентност и тези, които определят аутизма.

Проучване, публикувано в списание „Nature“, е установило, че хората, диагностицирани с аутизъм, имат 235 гени, а тези без диагноза – 209. Аутистите всъщност са по-генетично развити.

„Твърдя, че гените за аутизъм/Аспергер и креативността са по същество едни и същи“, казва психиатъра Майкъл Фицджералд на конференция в Лондон.

Доказателството на Фицджералд за това твърдение са разказите за всички гении, които са описвани като странници, самотници и силно фокусирани в продължение на десетилетия върху един проблем, но пък именно те са дали изключителен принос за развитието на човечеството.

Памет

Д-р Лео Канър отбелязва, че децата с това състояние често имат изключителна памет с „прецизно припомняне на сложни модели и последователности“. Паметта е черта, която изследователите идентифицират като ключов атрибут в повишената обща интелигентност.

Интересното е, че съвременните изследвания показват как фактическата памет може да бъде силна при тези, диагностицирани като аутисти, но способността за припомняне на лични или автобиографични спомени изглежда е по-слаба.

 

 

Кой е правилния подход към различните деца?

 

 

Първо, аутизмът е спектър – той е напълно различен при всеки човек. Този спектър е толкова широк, че в единия край може да има напълно изолирани хора, които се самонараняват, а в другия – успешни, щастливи и добре вписани в обществото индивиди.

Второ, аутизмът не се лекува, защото това всъщност не е болест. Това е състояние на различност, което обществото трябва да приеме и то самото да се адаптира към него.

Житейската история на Триплет е показателна, че отношението на родителите и обкръжаващата среда е от изключително значение.

През последните няколко години нараства осъзнаването, че сетивните преживявания са различни при хората с аутизъм. Това, което също става ясно обаче, е, че различно не означава по-лошо.

Всяко дете е уникално и не трябва да се сравнява и да се поставя в критерии за развитие, определени за стандартни.

Има много факти за хора с аутизъм, които се справят по-добре от хора без аутизъм при зрителни и слухови задачи.

Свикнали сме всичко, което се различава от това, което сме приели за норма, да приемаме като „патология“ и да му поставяме диагноза.

Проблемът се създава, когато един неразкрит потенциал, който трябва да се развива, се диагностицира като „болест“.

Когато Канер разглежда аутизма, той определя два ключови елемента при поведението.

Тези два елемента са описани като “аутистична самота” и “желание за неизменност”, а идиосинкразията (болезненото отвращение или влечение към нещо, всъщност собствен маниер на мислене и индивидуализъм) като появяваща се често, но не винаги присъстваща проява.

Аутистичната самота представлява липсата на взаимодействие с други хора по начин, който е приет за обичаен. Канер счита, че аутистичната самота е съществувала от самото начало на живота на детето.

В добавка към тези две кардинални характеристики на аутизма, Канер също описва така наречените от него “островчета на способности”.

Както Аспергер, така и Канер забелязва изненадващи и може би противоречащи на всичко това способности, които показват някои от децата с аутизъм в различни области. Това включва значителен по обем речник (надхвърлящ речта за възрастта) с широк клас думи, много от които не съответстват на възрастта или нивото на развитие на детето.

Също очевидна е изненадващата памет за минали събития, заучаване наизуст на имена и стихотворения и точното и детайлно запомняне на сложни шаблони и поредици.

Всеки един от ранните изследователи на аутизма е бил убеден в съществуването на скрит и уникален потенциал, прикрит зад дефектите.

Фокусът трябва да бъде изключително насочен към отключването на скрития потенциал, а не толкова към дефектите.

 

Синдромът на саванта

 

 

Тези островчета на способности са останали като разпознавателна характеристика на аутизма до ден днешен, независимо, че те никога не са включени като характеристики в диагностичните критерии.

Това островче отключва невероятни и дори граничещи със свръхестественото способности или известно като „синдрома на саванта“.

Той се проявява при хора в аутистичния спектър, като способности, надвишаващи всичко, което знаем за човешкия мозък.

Всъщност нарушения в лявото полукълбо на мозъка принуждава засилена дясномозъчна активност и друго възприятие.

Даниел Таммет не може да различава ляво и дясно, но за него числата не са просто числа. Те са свързани с цветове, форми, емоции и личности и може да възпроизведе 22 514 знака след запетаята на числото пи. Освен това владее перфектно и 12 езика.

Той научава исландски само за седем дни.

Ким Пийк не може сам да закопчее копчетата на ризата си, но е запаметил точното съдържание от 12 000 книги и е можел да чете две страници наведнъж, като едната се чете от лявото, а другата от дясното око.

Той се ражда със слети мозъчни полукълба и необичайно голяма глава, но невероятната му памет привлича дори вниманието на НАСА.

Лесли Лемке никога не е имал музикално образование, но изнася невероятни концерти по света, като може да възпроизведе всяка мелодия само с едно прослушване, без да сбърка и една нота.

Той се ражда с церебрална парализа, аутизъм и глаукома, при което се налага лекарите да отстранят оперативно очите му. Като дете има проблеми с говора и не общува, но когато чува Чайковски по телевизора, открива своята мисия.

Стивън Уилтшир е британски архитектурен художник и учен-аутист, известен със способността си да рисува пейзажи на сгради на цели градове в детайли по памет, след като ги е видял само веднъж.

Първите си думи той казва на 9 и те са „молив“ и „хартия“.

Темпъл Грандин може би е най-известният човек с аутизъм. От нейното раждане през 1947 г. досега разбирането за състоянието претърпява голяма трансформация, водеща до повече надежди от всякога.

Грандин е диагностицирана късно в тинейджърските си години, при което Медицинският съвет препоръчва на родителите й да бъде приета в институция за специални грижи, но майка й категорично отказва.

Грандин е американски академик и специалист по поведението на животните и документира прозренията, които е получила от личния си опит с аутизма.

Тя също твърди, че отглеждането и обучението на деца от аутизъм трябва да се фокусира върху техните дълго пренебрегвани силни страни, за да насърчи уникалния им принос.

През 2010 г. Time 100, годишният списък на 100-те най-влиятелни хора в света, посочва Темпъл Грандин в категорията „Герои“.

 

Теория за индиго децата

Живот – полъх на щедростта Божия към сътворената от Него природа.
Човек – живо същество, у което има разум, реч, сръчни ръце и способност да решава, как да ги използва най-добре.
Приказка – живот, измислен от душата, когато на нея не й приляга реалният живот.
Фантазия – тъкан за декорация на душата.

Думи на 8-годишната Соня Шанталова, която е диагностицирана с аутизъм, и вече е пораснала поетеса и разказвач на приказки.

 

В годините след появата на публикациите на Канер и на Аспергер, постоянно нараства разбирането и разпознаването на аутизма като състояние или „разстройство“, което идва със свое собствено право.

Концепцията за индиго децата се заражда през миналия век от парапсихоложката Нанси Ан Тапе, която твърди, че вижда аурите на хората.

Ню Йорк Таймс съобщава, че Тапе е забелязала появата на деца с вибрационен цвят, който досега не е виждала – такъв, който съвпада с нов тип съзнание.

Терминът „индиго деца“ се отнася до аурата с индигови нюанси, която излъчват младежите.

Тя ги определя, че имат индигова аура, и, че са по-различни и специални деца, които ще изиграят ролята на „разрушители на парадигмите“, за да въведат човечеството в нов еволюционен квантов скок.

Аурата е енергийно биополе на материалните обекти, излъчващо се от движението на съставните има части – електрони и протони. Може да се установи чрез Кирлианова фотография.

Впоследствие Лий Каръл и Ян Тобър в книгата си от 1999 г. „Децата индиго“, допълнително популяризират феномена.

Астролозите пък ги наричат „транссатурновите“ деца и казват, че те ще бъдат изключително чувствителни към вибрациите на Уран, Нептун и Плутон, като в зависимост от положенията на планетите се различават четири типа индиго деца.

Тези деца не желаят да се адаптират към правилата и изискванията на социума, предпочитат собствената си компания, често се самоизолират и обичат да мълчат. Не признават авторитети и не показват желание да се приспособяват към системата, защото тя е тази, което трябва да се приспособи към промяната и развитие.

Много от тях, които са класифицирани с аутизъм или хиперактивност с дефицит на вниманието (ADHD), всъщност показват умствени способности и интуитивност, надхвърлящи нормалното.

Всъщност индиговите деца вече са пораснали, тъй като се казва, че тяхната вълна започва около 80-те години или дори преди това.

В средата на 80-те години в Китай биват открити деца с изключителни медиумни способности.

Изследвания се правят и в Хавай, където диагностицирани с поведенчески разстройства хора, всъщност имат специални дарби.

Калифорнийският университет пък прави изследване на ДНК-то на хора от всички континенти и резултатът е, че повече от 1% от населението на Земята е носител на променена ДНК. Учените съобщават за деца с допълнителни кодони (нуклеотидни комбинации) в ДНК.

 

Заключение

 

 

Авторката на „Трите вълни доброволци на Земята“, Долорес Кениън, която е пионер в хипнотерапията и хипнотичната регресия, с опит над 40 години, говори в книгите си за деца, които се раждат на Земята след Втората световна война.

Те ще бъдат различни генетично и ще показват удивителни способности и най-вече ще са нужни за развитието и еволюцията на самото човечество.

Долорес е спечелила награди за изключителен принос и цялостни постижения от няколко организации по хипноза. Тя е първата американка и първата чужденка, получила наградата „Орфей“ в България за най-голям напредък в изследването на парапсихичните феномени.

Мисията на индиго децата е била да проправят пътя на следващата вълна – кристалните деца и децата на дъгата, и най-вече да помогнат на човечеството да не се саморазруши.

Може би е време ние да започнем да се променяме като общество, а не да категоризираме различните като „болни“!

Те не се нуждаят от лечение, а от огромното ни уважение, любов и подкрепа, защото всъщност те са тези, които са дошли да излекуват нашето болно общество.

„Тези деца са достойни за уважение, а не за етикети на дисфункция. Ако някой е нефункционален, то това са системите, които не приемат продължаващата еволюция на човешкия вид. Ако засрамим децата си с етикети и ги лекуваме в подчинение, ще подкопаем изпратен ни от небето дар.“

Долорес Кениън