Проф. Младен Григоров: „30% от успеха на лечението зависят от пациента“

Има хора с непоколебим дух и желязна воля, които полагат активни грижи за здравето си. Те са стегнати, енергични, излъчват устойчивост и позитивизъм. Има и други – отпуснати, измъчени от безброй оплаквания, хронично потопени в лошо настроение, нерядко страдащи от сърдечно-съдови заболявания.

Възможно ли е да се избегне такава нерадостна съдба? Как да посрещаме здравословните предизвикателства с повече сила? Отговорите дава проф. Младен Григоров – един от най-изтъкнатите български кардиолози, който се ползва с огромен авторитет у нас и в чужбина.

Особено тревожен е фактът, че предотвратимата смъртност в страната ни е четири пъти над средната за Европейския съюз и осем пъти по-висока от тази в развитите страни-членки. Несъмнено сърдечно-съдовите заболявания са се превърнали в тиха епидемия, а изходът от нея е в профилактиката, ранната диагностика и навременното лечение, които са най-ефективни при активно сътрудничество между лекари и пациенти.

 

За проф. Младен Григоров

Проф. Младен Григоров е пионер в интервенционалната кардиология в България. Въвел е множество методики в диагностично-лечебната практика както в инвазивната, така и в неинвазивната кардиология. Той е сред първите български лекари, приложили инвазивната кардиологична процедура – сърдечна катетеризация в страната. Притежава лиценз №001 по интервенционална кардиология в България.

Проф. Младен Григоров е основател и ръководител на първата българска Клиника по функционална диагностика и на Клиниката по кардиология към Висшия военномедицински институт. Бил е директор на Правителствена болница (УМБАЛ „Лозенец“), където е създал Център по кардиология. Сега ръководи Кардиологичното отделение на МБАЛ „Сити клиник – Свети Георги“ в Монтана.

Автор е на над 350 научни труда – статии, монографии, учебници, сборници. Под негова редакция е и новият учебник “Кардиология 24“, създаден с участието на най-добрите кардиолози в България.

 

Интервю с проф. Младен Григоров

 

 

– Проф. Григоров, знаем че историята на медицината е не само летопис на човешкото страдание и усилията на лекарите да го облекчат. Познаването й позволява да се избягват стари грешки, да се откроява научният прогрес, който е надежда за изцеление. Как миналото на кардиологията ни помага днес?

– Първите сериозни познания за сърцето са от времето на Хипократ (около 460–370 година пр.н.е.), макар че тогавашните представи за сърдечната функция са били ограничени. След около 18 века Леонардо да Винчи прави аутопсии и скицира сърцето с изключителна точност, като описва неговата анатомия. Той изказва знаменита мисъл: „Сърцето никога не спира, а спре ли веднъж, спира завинаги.“ Днес това не е напълно вярно, защото съвременната медицина разполага с методи за временно спиране и успешно възстановяване на сърдечната дейност.

Пробив в познанията за сърцето прави Уилям Харвей през 1628 година, когато доказва, че кръвта циркулира в затворена система, задвижвана от този орган. Въпреки че хората още от древността са знаели, че без сърце човекът не може да живее, разбирането за кръвообращението след Хаврей дава нова позитивна насока в развитието на медицината.

Идеите за влиянието на начина на живот върху сърдечното здраве, във връзка с храненето, движението и необходимостта от баланс в организма, започват от Хипократ и се запазват през вековете като се разширяват и обогатяват в съответствие с научните открития.

 

– Тези идеи намират най-голямо приложение в мирно време. Какво се случва, когато се водят войни?

– Въпреки разрушенията, смъртта и страданията, войните стимулират технологичния и научния прогрес, включително в медицината. Причината е, че въоръжените конфликти създават екстремни, кризисни обстоятелства, изискващи бързи решения. По-късно много от иновациите, разработени в условията на война, намират мирно приложение и подобряват живота на хората.

Например по време на Руско-турската война (1877–1878), която за нас е освободителна, участват изтъкнати руски лекари като Сергей Петрович Боткин и Николай Иванович Пирогов. Те не само спасяват хиляди войници. Те поставят някои от основите на военната медицина, които, винаги съм подчертавал, могат добре да се използват и в гражданската медицина.

С такова универсално приложение е виждането, че на бойното поле, при евакуацията на ранените, най-малко внимание трябва да се обръща на тези, които най-много викат, защото това са леко засегнатите, а най-голямо внимание трябва да се оказва на тези, които страдат мълчаливо.

Друго правило, което тогава се заражда, а по-нататък се развива, е: при спешни състояния раненият, т.е. пациентът трябва незабавно да се отправи към най-близкото място, където може да му се помогне. Първоначално доктрината е била съвсем друга – поетапна евакуация на пострадалия, т.е. първо той се отправя към батальонния медицински пункт, където му се оказва помощ, после към полковия, след това към дивизионния и докато се пренася от едно място на друго, пациентът се влошава и може да умре.

Правилото за поетапна евакуация съществува през цялата Първа световна война чак до Втората. Променя се по време на Виетнамската война и тази в Афганистан. Сега раненият, особено тежко раненият, незабавно се оставя там, където може да му се помогне.

– Как това рефлектира в днешната специалност „Кардиология“?

 

 

–Въпросният подход е изключително полезен при инфаркт на миокарда – остро болестно състояние, което съвсем не е необичайно. Тук отварям скоба: докато бях студент по медицина в Софийския университет, инфарктът беше толкова рядко срещан, че беше събитие, ако ни го покажат. Сега инфарктът е ежедневие. В болницата в Монтана, където работя, няма ден, в който да не се случат поне два, три инфаркта, и то само на пациенти от областта.

Сега да се върнем на въпроса – при инфаркт няма защо пострадалият да се мотае за първоначално стабилизиране, за евентуална терапевтична фибринолиза (медикаментозно разтваряне на кръвен съсирек, т.е. тромб). Пациентът трябва възможно най-бързо да бъде отведен директно в болница с интервенционална кардиология, където хем ще се премахне тромба, хем ще се разшири артериалното стеснение, причинило инфаркта.

И вече тук има подправило, ако това не е възможно да се осъществи бързо, тогава наистина може да се приложи фибринолитична терапия за разтваряне на тромба, но тя не разширява стеснението. След фибринолиза пациентът трябва да бъде насочен към катетеризационна лаборатория за поставяне на стент, т.е. довършване на лечението, но поне 3 часа след фибринолизата.

– Проф. Григоров, бихте ли посочили преломните моменти в развитието на кардиологията, които днес ни носят увереност в лечебните възможности на тази наука? Кога започва т.нар. бум в кардиологията?

– Големият бум започва от 1929-та година, когато немският лекар Вернер Форсман прави първата сърдечна катетеризация по изключително смел и нестандартен начин – сам върху себе си, пред огледалото. С уретрален катетър той успява да проникне през лявата празна вена до дясното предсърдие на сърцето си и да измери налягането там. Загубва съзнание, но оживява. След 30 години Вернер Форсман е удостоен с Нобелова награда заедно с Дикинсън Ричардс и Андре Курнан, които доразвиват и усъвършенстват техниката на сърдечната катетеризация, превръщайки я в основен диагностичен и терапевтичен метод в кардиологията, но доста по-късно – през 40-те години на 20-ти век.

През 80-те години на миналия век започва въвеждането на балонната ангиопластика – минимално инвазивна процедура за разширяване на запушени артерии, която значително подобрява прогнозата при пациенти със стеснени кръвоносни съдове, особено когато се комбинира със стентиране. Друг преломен момент по същото време е развитието на фибринолитичната терапия.

Днес кардиолозите прилагат минимално инвазивни методи (например смяна на клапи и части от аортата без отворена операция), ползват прецизна образна диагностика, разчитат на високоефективни медикаментозни терапии. Всичко това дава огромна увереност във възможностите на тези специалисти.

Постиженията в интервенционалната кардиология са достъпни и напълно приложими в нашата страна. Лечението в специализираните медицински звена у нас е на същото високо ниво, както е в развитите държави.

А основните недостатъци на здравната ни система са по-скоро на по-ниските й нива. Проблемите са свързани с организацията на медицинската помощ, информираността на пациентите и готовността на медиците за превенция на заболяванията.

– Достатъчно внимание ли се отделя на профилактиката днес, или тя остава на заден план?

 

– Стара максима е, че 30 процента от успеха на едно лечение зависи от желанието на пациента да има този успех. Да, но това желание някой трябва да му го внуши. То невинаги е вродено. Определено мога да кажа, че по отношение на профилактиката при социализма бяхме години по-напред отколкото сме сега. Но пък сега е обратното по отношение на специализираната медицина. Имаме достъп до много по-високотехнологична медицина, постигната е по-малка смъртност при операции и други интервенции, което не бих казал, че е достижение на обществените промени, без да ги подценявам, а по-скоро е резултат от научния и технологичния прогрес на цялото човечество.

– Какво може да направи отделният пациент?

– Ще припомня една мисъл от 14 век на южноиспанския философ Ибн Халдун. В своя труд „Въведение в историята“, той казва, че всички беди на човечеството идват от невежеството. Къде сега има най-много войни? В Африка, 50 на брой. Какво е образованието там? Нищожно. Тук, в Европа, има една война – в Украйна. Вярно, тежка е, но е една, а там са 50. Много мислители през различни епохи са застъпвали идеята, че невежеството е основен източник на злото. Затова, въпреки, че съм лекар, ако трябва да поставя приоритети, примерно в бюджета, приоритет ще ми бъде образованието.

Без образование не може да има здравеопазване.

Говоря за образованието не само като информираност и натрупване на факти, а като път за разбиране на тези факти, като критично мислене и способност за решаване на проблеми.

– Как виждате бъдещето?

– Тревожи ме изкуственият интелект. Направо се плаша, не от него, а от начина, по който може да бъде използван. Дано опасенията ми никога не се случат. Надявам  се на доброто. Трябва да вярваме в доброто. Нали, „Vincit omnia veritas et bonum“ („Истината и доброто побеждават всичко“) .

 

Една общественозначима инициатива

Дълго време след това интервю разсъждавах върху думите на проф. Младен Григоров за силата на науката, образованието, вярата в истината и доброто. Спомних си и една негова идея – на 16 април 2025-та се навършват 100 години от атентата в църквата „Света Неделя“ и последвалия бял терор върху лявата интелигенция, която реално не е имала нищо общо с комунизма. Тогава са екзекутирани без съд и присъда интелектуалци като Гео Милев и Йосиф Хербст. А те са били преди всичко творци и хуманисти.

Предложението на проф. Григоров е към Българската православна църква, а също и към цялата наша общественост – да се организира общ помен за жертвите, които са загинали в църквата и жертвите, които са убити след атентата. „Такъв помен – убеден е проф. Григоров – може да бъде стъпка на помирение, което ни е толкова необходимо днес“.