Какво е хомеостаза?

Световната здравна организация дава следната дефиниция за здраве: „Състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг.“

Това е състояние, когато тялото, умът и духът са в равновесие и взаимен синхрон, като получената и предадената енергия са в баланс.

Това накратко е хомеостаза – способността на живите организми да поддържат динамично равновесие във вътрешната си среда, независимо от условията на външната.

Хомеостаза – същност 

Определението за хомеостаза е свойството на отворена или затворена система да регулира вътрешната си среда така, че да запази стабилно състояние.

Терминът, произлиза от гръцки език („hómoios“ – еднакъв „statis“ -стоя). От етимологията на думата, разбираме че това е способността на живия организъм да запазва постоянно състояние на жизнените си показатели, като се противопоставя на промяната отвън.

Терминът хомеостаза, освен до биологичните системи, можем да отнесем още и до социалните, екологичните и всяка система, способна на саморегулация и запазване на относително постоянство.

Чрез тази си тенденция живите организми притежават статут на известен суверенитет и поддържат своята индивидуалност, както на физическо, така и на психическо ниво.

Това е механизъм за оцеляване, който е диалектичен по природа. Чрез функционалните механизми, поддържащи оптимума и стабилността, посредством съгласуваност, ефективност и икономичност се създава нормата.

Нормата обаче е постоянно изменчива величина и основният закон в природата е този на промяната. От една страна целостта и функционалността на живите организми зависи от способността им да запазват стабилно състояние, но от друга от адаптивността и приспособимостта им към постоянно изменящите се условия на външната среда.

Отклоненията от нормата и промяната на жизнените параметри са механизми на еволюцията, чрез които се цели развитието на по-голяма жизненоустойчивост и по-широко многообразие на видовете.

Целите на еволюцията – поддържане и нарушаване на хомеостазата 

Хомеостазата използва механизми на отрицателна обратна връзка, чрез които да се противодейства на промяната. Освен на биологично ниво, тя действа и на психологично.

Биологичната хомеостаза е ангажирана със запазването на физиологичните параметри, а психологичната включва поддържането на моделите на поведение, умствените шаблони и емоционалните защитни механизми в социалната среда.

Въпреки механизмите за регулация на двата вида хомеостаза да са различни, в действителност те са тясно преплетени и взаимозависими.

Както пояснихме дотук, хомеостатичните механизми в еволюционен план действат двупосочно – от една страна допринасят за самосъхранението, изпълнявайки командата „оцелявай“, а от друга спират прогреса в глобален план, който се крепи на изменчивостта и отклоненията от нормата.

Биологична хомеостаза

Многоклетъчният организъм е една изключително сложна система от взаимовръзки и механизми за осъществяването на съгласуваност между тях. Тъй като целостта му се формира от различни биологични нива на надграждане, хомеостатичната регулация се осъществява на:

• Клетъчно ниво
• Тъканно ниво
• Органно ниво
• Организмово ниво

Тялото притежава множество регулаторни системи, като поддържането на функциите в човешкия организъм се осъществява чрез хуморална, нервна и ендоканабиноидна регулация.

Видове хомеостатична регулация

Хуморалната регулация е по-древна от нервната, но нейното значение се е запазило. Тя се осъществява посредством телесните течности (хумора) и биологично активни вещества. Те могат да бъдат:

• Хормони – секретирани от жлезите с вътрешна секреция
• Тъканни хормони – секретирани от нежлезисти клетки в различни органи като бъбреци, бели дробове, сърце, плацента и др.
• Медиатор-отделяни – от окончанията на невроните
• Растежни фактори – произвеждани от клетки на нервната система, съединителната тъкан, бели кръвни клетки и др.

Нервната регулация осъществява контрола на органно ниво и съгласува дейността им да работят като единно цяло. Вегетативната нервна система е автономен механизъм за регулация на телесната хомеостаза.

На организмово ниво двете системи работят съгласувано и се интегрират в нервноендокринна регулация.

През последните 30 години се открива и трета важна регулаторна система – ендоканабиноидната.

От множеството клинични проучвания става ясно, че тя регулира хомеостазата в клетките, тъканите, органите, органните системи и на организма като цяло, като заема ключова роля във важни нервномодулаторни процеси.

Ролята на биологичната хомеостаза е да поддържа в норма жизнените показатели на тялото, като:

• Телесната температура
• Кръвното налягане
• Нивата на глюкозата
• Нивото на водата
• Баланса на киселини и основи
• Нивата на калция

Въпреки това тези параметри са се изменяли многократно до ден днешен, на базата на измененията на условията на външната среда. Това е изисквало гъвкавост и адаптивност на различните видове и нарушаване на тяхната хомеостаза.

На принципа на пробата и грешката, фенотипът (характерните външни белези на даден вид) се е изменял под обусловеността си от условията на средата, което е въздействало на генотипа (кодираните програми, формиращи конституцията на организма).

Фенотип и генотип са две припокриващи се понятия.

Генотипът е наборът от гени на даден вид, съхранявани на квантово ниво, а фенотипът е манифестацията на тази информация в материална форма, въз основа на генната експресия, която на свой ред зависи от условията на средата.

Мутациите – правилните грешки на еволюцията

Еволюцията е термин, чрез който се обозначава биологичното, социалното и дори звездното развитие и растеж. Той произхожда от латинската дума „evolutio“, която означава „разгръщане“, „разкриване“.

Чрез този процес на разгръщане се разкриват и нови потенциали, но самият процес на разширение предизвиква чувство на дискомфорт. Хомеостазата е механизъм, който се стреми към запазване на комфорта и при външен стимул на дразнене включва механизмите си за взаимодействие, активирани от базовата и най-първична ДНК-команда – „оцелявай“.

Всеки еволюционен механизъм, който сме получили като наследство от поколенията преди нас, продължава да се изменя чрез нас, тъй като тенденцията на живота е безкрайното усъвършенстване, с което се изменя и самото ни ДНК, разкриващо още по-обширни пластове информация, отвъд командите за биохимични процеси.

Учените вече започват да съобщават официално за четвърта спирала от молекулата на ДНК –  „quadruplex DNA„

Развитието – това е присъщо на природата на нещата и е запечатано в морфогенните полета (невидими организиращи принципи, даващи форма на биологичните системи, обща памет на природата, колективен ум).

Големият генофонд (генетичното разнообразие) е показател за голяма устойчивост и възможността за приспособимост и оцеляване на вида.

Мутациите, които са сериозно отклонение от нормата, са векторът, който сочи посоката на прогреса и развитието. Но все пак те се случват рядко, тъй като е нужно да се запази съотношението между стабилност и изменчивост.

Въпреки че можем да определим себе си като вид, който е най-индивидуализиран сред всички царства и като висш клас бозайници притежаваме известна степен на автономност със способност на независимо мислене и интелект, то това постижение го дължим именно на еволюцията на видовете преди нас.

Надграждайки инстинктивната природа, която ни е наследство от животинското царство, но попадайки под здравата хватка на индивидуализирания интелект, ние сме забравили генетичните команди, изпълняващи плана на еволюцията, и сме изгубили съгласуваността си в колективното съзнание.

Психична хомеостаза

Освен на биологично, човекът има сложна и многопластова организация и на психично ниво. Той притежава три форми на контакт с обективния свят и три нива на възприятие, формиращи субективния му свят или трите Ин:

• Инстинкт
• Интелект
• Интуиция

Инстинктът е функция на тялото, интелектът е функция на ума, а интуицията е функция на съзнанието.

Инстинктите са вродени и унаследени шаблони на поведение, разработени в колективното съзнание и активиращи се под въздействието на определени стимули, чиято роля е свързана с оцеляването на тялото и хомеостазата на системите му.

Интелектът се смята за висша функция и връх в когнитивните процеси, но той е малко над инстинкта и често работи заедно с него. Интелектът е заимствано знание, условност и резултат от социалното програмиране и културната обусловеност. Неговата функция до голяма степен е сходна с инстинкта – оцеляване и опазване на целостта на его-ума.

Ако тази команда бъде преодоляна и психологичната хомеостаза, целяща опазването на остарелите поведенчески модели, бива нарушена, то интелектът става свързващото звено между инстинкта и интуицията.

Интуицията е екзистенциална, тя не принадлежи на човека, а на самото съществуване. Това е психичната осведоменост и връзката с по-глобалното ниво на организация, аналогично на връзката на клетката в състава на многоклетъчния организъм.

Въпреки че е натоварена с доза мистичност и дори имагинерност, това е естествена способност на човешкото съзнание и събуждането на дясномозъчната активност, която е развита при творческите личности и се е демонстрирала от тях през вековете.

Обобщение

Австрийският лекар и физиотерапевт Адолф Адлер постулира,че: „Съществува една динамична и проактивна сила, която лежи в основата на цялата човешка активност в търсенето на съвършенство.“ И това е противоположността на хомеостазата – хетеростазата.

Реално, за да съществуваме и физически, и психически, ние се нуждаем от постоянното и противоположно взаимодействие на тези две еволюционни сили, движещи и разгръщащи живота.